WHITE LIES - "Ritual"

На път е да се наложи своеобразна тенденция: приблизително веднъж годишно да се появява поне по една млада и модерна (подчертавам - модерна) група, недвусмислено поглеждаща към добрата стара пост-пънк стилистика от края на 70-те и началото на 80-те години. И след като миналото лято лондонските дебютанти O. Children върнаха у мнозина вярата в споменатия жанр, демонстрирайки по безапелационно прекрасен начин, че през XXI век е напълно възможно да звучиш хем ретро, хем напълно адекватно за времето си, успехът им е на път да бъде повторен и през настоящата година от съгражданите им White Lies. Вярно, последните вече имат един албум зад гърба си - "To Lose My Life..." от 2009 г., който, обаче, бе по-скоро "инди рок" и повече "брит" от необходимото, чисто субективно погледнато, докато при "Ritual" нещата са доста, наистина доста по-различни...

   Веднага прави впечатление, че този път триото, провъзгласено за "Най-добра нова група на 2009 г." от авторитетни специализирани медии като "Q" и "Mojo", е позагърбило лидерската роля на електрическата китара в музиката си и е наблегнало осезаемо на превръщането на клавирните подложки и синтезаторни подплънки във водеща аудио-сила в новите си песни. Резултатът се изразява не само в подчертано засилената мелодичност, но и във все по-безмилостно прокрадващите се дарк уейв красота и (лека) меланхолия във всяка една от десетте композиции в диска. Казано по друг начин, опитайте се да си представите "Ritual" като 50-минутно звуково пътуване със свръхмодерна капсула, връщаща ни трийсетина години назад във времето и "улавяща" по пътя си и обединяваща по великолепен начин пост-пънк първичността и мелодичността на Joy Division (особено доловими в песни като "Streetlights" и "Holy Ghost"), дълбоките многопластови хармонии на A-ha (изригващи най-вече в личния ми фаворит "Turn the Bells") и синт-поп раздвижеността на групи като Depeche Mode ("The Power and the Glory") и дори Duran Duran ("Peace & Quiet") и Tears for Fears ("Come Down"). Добавете и въздействащото баритоново пеене на Harry McVeigh, навяващо асоциации с въображаем хибрид от гласовите характеристики и вокални техники на Roland Orzabal (Tears for Fears), Ian Curtis (Joy Division) и Alex Kapranos (Franz Ferdinand), условно казано, и може би ще успеете да си представите сътвореното от White Lies. Разбира се, най-добре би било направо да чуете "Ritual" (по възможност - на слушалки), а ако и след това продължите да поддържате тезата, че най-подходящата рима за "post-punk" е "dead junk", а за "new wave" - "cold grave", значи този тип музика просто никога не е бил (и вероятно няма и да бъде) от вашата кръвна група.