WHITESNAKE - "Good to Be Bad"

Ако питате баща ми - "Good To Be Bad" е страхотен албум, без слаба песен, който заслужава най-висока оценка. Албум, който се нарежда до класическите дискове на Whitesnake "Slip Of The Tongue", "Slide It In", "1987". И за себе си той е прав. Никога няма да забравя разочарованието му, когато чу за първи път "Restless Heart". Думите му бях буквално "Добре, де - има и хубави парчета, но трябваше ли точно това нещо да мине под марката Whitesnake". И сега понякога онзи албум продължава да звучи. Не целия, а само две-три песни. Така, че мога да разбера баща си, когато и последните ноти от "Good To Be Bad" заглъхнаха и в стаята се възцари тишина. Той просто посегна към плейъра и си го пусна отново. Без коментар. След две седмици, когато го попитах как му се струва новото отроче на Coverdale и компания, той поклати глава, усмихна се и нищо не каза. Разбрах го. Разбрах, че за човекът, който след 34 години още си припява "Burn", погледът му пламва на "Here I Go Again", а на "Crying In The Rain" и "Still Of The Night" целият квартал разбира, че рокът никога не си е тръгвал и е по-жив от всякога, човекът, който ми е показал пътя в музиката, за него "Good To Be Bad" е истинското завръщане на Whitesnake. Албумът, който е чакал от 1989 година.

   Ако трябва да погледнем от другата страна това не е най-добрият албум на Whitesnake. Групата е тук 30 лета. "Good To Be Bad" е първият им диск от 19 години (простете ми, но "Restless Heart" е по-скоро солов проект, отколкото диск на Snake ). Завръщането е повече от добро. Смес от рок, блус, на места кънтри, здрави рифове и мелодии и над всичко това кадифения глас на David Coverdale. Дори имената на музикантите, участващи като наемници в Whitesnake (групата винаги ще се свързва с името на David Coverdale, останалите са просто "другите") - китаристите Doug Aldrich (Dio) и Reb Beach (Winger, Dokken), басистът Uriah Duffy (Travers/Appice), клавиристът Timothy Drury (Don Henley) и барабанистът Chris Frazier (Steve Vai), са гаранция за качество.
   Не съм чул никой да се е уморил от слушането на "Still Of The Night", "Here I Go Again" или "Is This Love", но новият диск е глътка свеж въздух от страна на "Бялата змия". Комбинацията от здрави рок, на моменти хеви, парчета и чувствени балади, винаги е носела успехи на Snake. Сега нещата не са по-различни. Doug Aldrich и Reb Beach са страхотен китарен дует, който внася необходимата доза свежест и виртуозност, а като цяло албумът хомогенен. Можем да кажем, че "Good To Be Bad" е опит да се събере на едно място най-доброто от груповите и соловите изпълнения на David Coverdale. Но всичко, което излезе под марката Whitesnake винаги ще се сравнява с образците от 80-те, а "Good To Be Bad" трудно ще се нареди до тях (ако питате баща ми, той си е вече там). Албумът започва ударно с "Best Years" и "Can You Hear the Wind Blow". Заглавната композиция все едно е излязла от някой змийски шедьовър от преди 20 години. По-бавните песни са едни от най-силните моменти в "Good To Be Bad". Но за всичкото това време David Coverdale не е успял да се отърси от цепелинските влияния. Те се усещат най-силно в "Lay Down Your Love". А нали точно заради копирането на друг легендарен глас, този на Robert Plant, на Coverdale не са му спестени много критики.
   Първоначално не открих нищо запомнящо се в "Good To Be Bad". От него ми лъхаше на безсилие. На първо слушане нито една песен не ме хвана. Самият диск ми звучеше като събрани Б-страни на сингли на Whitesnake от преди 20 години. Но когато видях реакцията на баща ми, си казах, че трябва да бъда търпелив. Знам, че в случая ми трябват доста прослушвания, за да намеря искрата, която Whitesnake запалиха през 80-те. Засега така и не успявам да я открия, но подуших дима от нея. При родителското тяло тя продължава да свети и то все по-силно. Сигурно скоро, ако бъда по-внимателен, тя отново ще ме изгори. Но не ми се вярва това да стане с този албум. И все пак феновете на Whitesnake ще останат доволни от диска. Примерът е пред очите ми - за един месец този албум не е излизал от плейъра на баща ми.