WHITESNAKE - "The Purple Album"

Така-а-а… и Whitesnake станаха трибют банда. Добре, де - не може да се казваш David Coverdale и да направиш албум с кавъри на групата, която те направи известен. Дори и да си участвал в създаването на песните и да си ги изпълнявал на живо десетилетия. Някак си не върви също така да превръщаш една от най-обичаните банди в трибют на собственото си его. Разбираемо е, че повечето от тези композиции липсват от ефира, вече никой не поглежда към миналото на рока или поне тези, които се връщат там са малцина. Обаче чак да презапишеш едни от крайъгълните камъни на стила и да ги издадеш под друго име, макар и мимоходом споменавайки бандата, която те направи това, което си, е нелепо. Да показваш на младите, какво е било едно време и то с кавъри? Кофти за теб и това, което си. Защото заветът на Purple не е забравен и няма опасност това да се случи. Вярно е, че и самите Deep Purple не обръщат внимание на един точно определен период от миналото, но и те не са тръгнали да го презаписват…

   Онези 16 класики (в това число и в специалните издания на "The Purple Album") за това са безсмъртни… Защото са измислени, създадени и записани в точното време и на точното място. Иначе никой нямаше да ги знае, а и в музикалния свят всяка грешна стъпка се наказва жестоко… Разбираемо е, че ореолът на Whitesnake отдавна не е толкова бляскав и последните албуми на групата са бледо копие на класическия период на бандата. Обаче издаването на трибют албум не е начинът да си върнеш позамръкналата слава.

   Ако погледнем отново композициите - те са от ерата на David в Deep Purple (много ясно, разбира се), от албумите "Burn" (1974 - почти целия), "Stormbringer" (1974 - почти целия) и "Come Taste the Band" (1975 - четири броя) и не са изцяло на Coverdale. В тях основен пръст имат, цитирам: Ritchie Blackmore! Glenn Hughes! Ian Paice! Tommy Bolin! и Маестро Jon Lord!!! Всички до един Гиганти!!! Едно е да направиш концертен албум с тези песни, друго е да решиш, че е добре да бъдат пресвирени и преиздадени. И то с хора, които са страхотни музиканти, но не са автори на композициите, колкото и да са се опитвали да ги "направят" свои и да вкарат почерка си в тях. Това няма как да стане, защото е невъзможно да заместиш Blackmore, Hughes, Paice, Bolin, Lord… Още повече, че самите оригинали са все още актуални и като звук, и като идеи, и като атмосфера, и като усещане… Новите версии звучат кухо, без живец, липсва им новаторската нотка… Защото, каквото и да си говорим, те са просто кавъри!

   И всъщност какво имаме - 16 от известните диаманти на Deep Purple, изпети още на времето от David Coverdale. Обаче в новите версии липсва кадифения глас на Glenn Hughes, особено в "Holy Man", липсват неокласическите сола на Blackmore и искрите от дуелите му с покойния Jon Lord… Опитите за дообогатяване на композициите звучат самоцелно. За какво става въпрос ли? Откриващата "Burn" е с минута по-дълга от оригиналната версия, защото някъде по средата е вмъкнато напълно излишно соло. "The Gypsy" е разводнена. Любимата "Soldier of Fortune" е бездушна. Великолепната "Mistreated" е пренапомпана. И точно тук идва един от основните проблеми на "The Purple Album" - целият е пренапомпан - със сола, с шред, с допълнителни теми, с ефекти, особено при вокалите. Защото Coverdale отдавна не е онова чудовище зад микрофона, което само с няколко тона смъкваше гащичките на фенките… Гласовите изстъпления буквално убиват малката доза надежда, че 40 години по-късно тези 16 композиции биха могли да звучат съвременно. Което въобще не е проблем, защото те и след 40 години, непрезаписани, пак си звучат съвременно. Та, David Coverdale се мъчи като излязъл в пенсия траш вокалист, а епохалната "Mistreated" е живото доказателство - никакъв ефект не може да замаже вокалната немощ…

   И още нещо, този път положително - единствената слушаема композиция в трибюта на Purple е "Sail Away". Бисер сред некадърни кавъри. Това е трябвало да бъде начинът на работа и по останалите песни - да вземеш недоразвитите идеи и да ги доразвиеш, да покажеш другото лице на композицията, да я представиш така, както си смятал, че трябва да звучи преди 40 години, но заради мнението на Blackmore (примерно) не си имал шанса. Защото прекрасната балада "Sail Away" е върхът в този диск - различна и в същото време позната, ненатрапчиво променена по най-елегантния начин. Тук вече David Coverdale е надминал себе си и е направил от шедьовъра на Purple шедьовър с марката Whitesnake. Обаче, това никак не е достатъчно за цял албум…

   Понякога човек трябва да седне и да помисли къде е всъщност. Да слезе на земята. Да си направи равносметка. "The Purple Album" не е историческо затваряне на кръга, независимо че излиза точно 40 години след последния албум на Deep Purple от 70-те. Той е гавра с една от най-големите банди.