WOLF HOFFMANN - "Headbangers Symphony"

Връзката между творчеството на Accept и класическата музика не е тайна за никого. Малко ли хора вече над трийсет години дивеят и пригласят на облечените в блестящи метъл доспехи творения на композитори като Бетовен или Григ, изсвирени от Wolf Hoffmann? През 1997 с "Classical" големият китарист даде изражение на любовта си към класиката. Близо две десетилетия по-късно излиза "Headbangers Symphony" - също толкова прекрасен, но, макар че зад него привидно стои същата идея, съвсем различен албум.

   Наистина, приликите между двете издания са съвсем повърхностни, а разликите през повечето време са доста сериозни - по отношение както на звученето, така и на подхода към класическите произведения. Чисто звуково, "Headbangers Symphony" е много по-модерен, по-напомпан и, може да се каже по-плътен - вероятно фактът, че излиза почти двайсет години след "Classical", си казва думата. Нещо повече, новият албум на маестро Hoffmann със сигурност е един от най-добре изпипаните откъм звук в тежката музика за тази година - а, предвид маниера, по който са аранжирани композициите, това е от първостепенно значение. Именно тук е най-сериозната разлика между "Classical" и "Headbangers Symphony". Докато предишният албум разчиташе на разнообразно, разчупено и многостилово, но почти изцяло подчинено на характерните за рок музиката инструменти аранжиране, сега имаме много по-праволинеен, по-метъл подход, при който обаче струнната секция на националния симфоничен оркестър на Чехия играе ключова роля във всяка секунда, дори когато не излиза на преден план.

   С други думи, всяко изпълнение в "Headbangers Symphony" доставя метъл симфонията, която заглавието на албума обещава. За тази цел, разбира се, класическите композиции са променени до неузнаваемост. В откриващото парче, "Скерцо" на Бетовен, се прокрадва рифът на "Teutonic Terror" от едноименния албум на Accept. В новия си вариант "Je Crois Entendre Encore" на Жорж Бизе и "Адажио" на Томазо Албинони са само на едно включване на Mark Tornillo или Udo Dirkschneider разстояние от това да се превърнат в типични за групата майка балади. Нежната епика на "Лебедово езеро" е примесена с много блус и още повече рок, а Моцартовата "Симфония номер 40" се превръща в съвсем пълнокръвен инструментал, в който китара и щрайх се преплитат по начин, който няма да остави никого безразличен...

   Нищо в албума няма да остави никого безразличен, всъщност. Ако "Headbangers Symphony" има някакъв недостатък, той е, че за да го оцени по достойнство, човек трябва да познава и харесва музиката на Accept поне малко. Но, в крайна сметка, това не е недостатък. Веднъж усетил идеите и майсторството зад албума, слушателят няма как да не остане възхитен.