YES - "Fly From Here"

Появата на "Fly From Here" (2011), чисто новият студиен албум на легендарните за прогресив рока Yes след 10 години от последния "Magnification" (2001) е само по себе си истинско събитие. Но и капан. Какъв - за това ще стане дума по-нататък.

   Времето винаги е проблем, особено ако си група сред основоположниците за даден стил, и тази група е преминала през множество формати и състави. Получава се така, че каквото и да създадеш, когато и да го създадеш, то винаги ще бъде оценено според големите образци, които сам си сътворил. В случая на Yes, винаги сянката на "Fragile" (1971), "Close to the Edge" (1972), "Relayer" (1974), "Going for the One" (1977), пък защо не и 80-тарски класики като "90125" (1983) (която няма как да не знаете чрез вечния радиохит "Owner of a Lonely Heart") ще надвисва над всяко тяхно съвременно концертно участие, над всеки нов студиен запис. Тежко наследство. Единият начин е да се опиташ да избягаш като промениш радикално посоката, стила, състава на групата. Другият - да прегърнеш миналото и да се стремиш отново и отново да създадеш нещо в руслото, утъпканата пътека на онова, което вече е било и е завоювало митичния ореол на групата ти. Yes са правели и двете крачки, в различни епохи, но днес очевидно избират вариант номер две и предлагат един албум, който на вкус много наподобява класиките от миналото, но побутнете ли чугунената му повърхност, то нещо може би бие на кухо.

   Бърз скок във времето назад. 1980 г. е, характерният за музиката на Yes вокал на Jon Anderson е напуснал групата, а басистът Chris Squire с драго сърце приема дуото Geoff Downes и Trevor Horn, иначе известно като The Buggles и произвело поп хита "Video Killed the Radio Star" (1979). Те заместват Anderson и друг култов герой в Yes, клавирния корифей Rick Wakeman. Резултатът е албумът "Drama" от същата година. По това време Downes, Horn и Steve Howe (китара) създават, по типичния за прогресив рока модел, концептуална двадесетминутна творба, наречена "Fly From Here", която потъва в забвението на времето. И така до днес, когато, изтупана от праха, композицията им каца директно като главният сегмент от новия албум на групата. Но именно сега капанът щраква. Целият "Fly From Here" е опит да се направи нещо в стила на онзи Yes от златните мигове на 70-те, а резултатът е само една нова интерпретация от страна на група музиканти от Yes върху стила им отпреди 40 години. На мястото на Jon Anderson е канадецът Benoit David, до този момент пял в трибют група, но очевидно избран, за да внуши на слушателя максимална близост до характерните вокали на Jon. Rick Wakeman също липсва, на неговото място е отново Geoff Downes, a Trevor Horn е продуцент. Стилистиката на албума, от гонещата 25 минути "Fly From Here" до няколкото допълнителни песни, силно напомня на всичко, създадено с марка Yes през класическия им 70-тарски период. Има я комплексната дълга композиция, наподобяваща "Close to the Edge" или "Relayer" и подразделена на редица пасажи, има ги и по-дълги ("The Man You Always Wanted to Be Me", "Into the Storm"), и по-къси песни ("Hour of Need"), моделирани по състава от "Fragile", дори го има акустичното изпълнение на испанската китара на Steve Howe - "Solitaire", което е включено сякаш да напомни за аналогични класически образци ("Mood for a Day", 1971). А и обложката е поверена на класическия автор на Yes-обложки Roger Dean. С други думи, на пръв поглед всичко е много добро и нищо не бива да отблъсква човека, влюбен в Yes от 1971-72.

   Онова, което липсва на албума обаче, е нещо повече от истинското присъствие на Jon Anderson или симфоничния тътен от кийборд партиите на Rick Wakeman (за справка "Close to the Edge"). Липсва усещането за искреност, оригиналност, спонтанност. А на негово място се настанява друго усещане - че с "Fly From Here", като много други стари и митични рок музиканти, Yes се превръщат в кавър-група на собствения си стил. В една много добре подредена, издържана по всички традиции и образци на прогресив рока форма, но без онова съдържание, което изпълваше „оригиналите" от миналото на същата тази група. Ще кажете - нормално, какво друго може да очакваме от тях? В крайна сметка, това е вечният капан за всички групи от тяхното поколение. И макар това да е така, макар и пиано мелодията - гръбнак, свързващ композиционните части в "Fly From Here", да е приятна, макар и Steve Howe да е все така чудесен на своята испанска китара, навсякъде из албума се среща едно "deja vu".

   И ако ви предстои за пръв път да се запознаете с Yes, в това ревю пише за образците, към които да се обърнете. Ако не ви е страх от разочарования, или просто искате да чуете нещо приемливо от една позната или любима група, "Fly From Here" предлага приятни 47 минути, носещи формално етикета Yes. Но ако наистина ви липсва сърцевината в музиката на групата, "Fly From Here" навярно няма да се задължи дълго в плейлиста ви.