Автор: Жорж Радушев
Снимки: Авторът
|
Казват, че Долината на Рейн е едно от най-красивите
места в Германия. Там дори и хората били по-различни от останалите
германци. Влиянието на реката и историческите събития направили така,
че този район да си спечели тази слава. Разбира се, не толкова хората,
колкото два други фактора спомогнали за това. На първо място поречието
на Рейн между градовете Кобленц и Майнц е невероятно красиво място.
Всеки, който веднъж е посетил този район, би искал да се върне отново
там и то веднага. И как няма да е иначе, щом пътуването по криволичещия
покрай реката път разкрива безумно красиви гледки, гарнирани с буквално
накацали по склоновете безброй средновековни замъци и наблюдателни
кули. Освен природата, този район е известен и с винопроизводството си.
Всъщност това е винарския район на страната. Прекрасното вино
произвеждано по тези краища е втория важен фактор определящ значението
на областта за туризма и икономиката на Германия. Географското
положение в близост до Франция, Белгия и Люксембург определено дава
своето отражение и в манталитета на населението, обитаващо тези земи.
Отношението към туристите е топло, а хората не само че разбират, но и
не се колебаят да общуват на английски – все неща непознати за голяма
част от Германия. Може би и поради всичко това, преди няколко години
UNESCO включи този район в списъка на световното културно наследство.
Именно на това място, над
градчето Санкт Гоаршаусен и в близост до скалата носеща името Лорелай
от 18-и до 20 юли тази година, се проведе ежегодния прогресив рок
фестивал "Night of the Prog III".
* Лорелай се е
казвала девойката, която според легендата седяла на тази скала и
разресвала русата си коса, докато капитаните на преминаващите по реката
кораби залисани в гледката и не успявали да избегнат коварните скали.
Всичко това довело до множество корабокрушения, но по-късно славата на
красавицата вдъхновила не един и двама поети и художници.
И преди да се опитам да пресъздам
за вас атмосферата на този тридневен фестивал, нека споделя няколко
реда за сцената, на която той се проведе, както и за организацията,
съпътстваща мероприятието. На практика сцената на фестивала
представлява един прекрасен античен амфитеатър с невероятна естествена
акустика и местоположение тип "кацнал на едно дърво", както може да се
види от долната снимка.
Твърде любопитен факт е, че
първата рок група, която изобщо стъпва на тази сцена, е Genesis, които
с незабравим концерт на 3 юли 1976 г. поставят началото на
забележителен тридесетгодишен маратон от концертни прояви в Амфитеатъра
"Loreley". Тази сцена е била арена на изнасяни през годините спектакли
от звезди от ранга на U2, Joe Cocker, Red Hot Chili Peppers, Metallica,
Carlos Santana, Gary Moore, Sting... Това което прави "Loreley"
специално място за всеки прогресив рок фен, освен споменатия концерт на
Genesis, е разбира се култовото представление на Marillion от 1987-а,
увековечено на VHS, а по-късно с напредване на технологиите и на
DVD-формат.
Толкова за сцената. Няколко думи за организацията на
тридневния фестивал. Всъщност, споменах ли страната, в която той се
провежда? Разбира се, името на Германия е напълно достатъчна гаранция
по отношение на организация. Изградени още преди години масивни
тоалетни, които са дублирани за всеки случай и от химически, но не
тези, които сме свикнали да виждаме тук, а огромни, тип "фургон", бяха
призвани да "приютят" огромното количество бира, изпито през уикенда.
Като казах бира, да не забравя и за разнообразието от неща за хапване
"разхвърляни" по множеството, достъпни от всички страни за удобство и
по-бързо обслужване сергии, тип "открита беседка". Така и не разбрах
как за три дни не ми се наложи нито веднъж да чакам на опашка за бира,
вурст или картофи и как така нито веднъж бирата не беше разредена или
чашата наполовина пълна. Същата работа и относно споменатите места за
естествени нужди. На фестивала присъстваха около 10 000 души, чиято
бройка варираше през цялото време, но всичките тези хора нито за момент
не бяха изложени на каквото и да е било изпитание от битов или друг
организационен характер. От тях се искаше едно единствено нещо
разделено на четири пропорционални части – да се забавляват, да пият
бира, хапват барбекю и да се усмихват. И те го направиха. Усмивката не
слезе от лицата на тези 10 000 души от 16:00 ч. в петък до 23:00 ч. в
неделя. Това е. Факт...
Първият ден от програмата бе посветен на електронната
музика или поне така бе обявено от организатора Вин, още докато траеше
дългата и доста изнервяща за хора като мен церемония по запълване на
"решетката" от участници във фестивала. Честта да открият събитието се
падна на германците от Solar Moon. Те ни представиха интересна
едночасова смес от ембиънт, спейс и електроника. Оказа се, че това е
първият концерт на групата от пет години насам, а самата формация в
различни варианти съществува от 15 години. Честно да ви кажа не
запомних Solar Moon с нищо кой знае какво, но те свършиха своята работа
и дадоха насоката на вечерта.
Още с първите акорди изсвирени от
поляците от Hipgnosis на всички стана ясно, че току що нивото рязко се
вдигна и през следващия един астрономически час ни предстои среща с
представители на по-високата лига в психеделик рока. По време на
едночасовия сет на тази група на няколко пъти неволно затварях очи и се
пренасях в подземията на Лондон, свит в някой от мрачните и пропити от
дъх на марихуана ъгли на сакралния клуб "UFO". Слушайки тази музика, ми
се искаше да отворя очи и пред себе си да видя вцепенения поглед на Syd
Barrett и размазаната върху лицето му проекция от прожектираната
холограма. Уви, това не се случи, но Hipgnosis ще останат в паметта ми
като неволни будители на забравени и дълбоко скрити спомени. Всекиq
който харесва подобен род музикаq незабавно трябва да чуе тази група. И
за да подсиля нещатаq ще ви кажа как е името на една от композициите
им, която всъщност можете да чуете и в MySpace-страницата им. Казва се,
"Take Care of Your Axe Eugene"...
Следващият акт обещаваше да бъде
значителен. Третото действие на петъчната електронна вечер в рамките на
"Night Of The Prog III" бе поверено на фамозната шведска формация от
осемдесетте Isildurs Bane. Името на групата разбира се е взето от
знаменитата трилогия на Толкин "Властелинът на пръстените" и всъщност е
едно от различните наименования на Пръстена. Музиката на Isildurs Bane
лично аз определям и ситуирам към експерименталното направление на
прогресив рока. Почитателите на Robert Fripp биха открили голяма доза
негово влияние в композиците на Isildurs Bane. Прибавете към това щедра
доза джаз-рок и използване на всевъзможни инструменти (чело, флейта,
обой, различни перкусии) и ще добиете представа от музиката на Isildurs
Bane. Да си призная, аз никога не съм бил голям фен на
експерименталните търсения в стил Fripp и предполагам това беше
основната причина, поради която не харесах особено изпълнението на
Isildurs Bane. Безспорно моето мнение е частно и в никакъв случай не
бива да се възприема за меродавно, защото публиката на "Loreley"
определено беше силно впечатлена от шведите и ги изпрати с бурни овации.
Дойде време и за първите
хедлайнъри на вечерта, немската легенда Tangerine Dream. В рамките на
45 минути сцената бе пренаредена и почти скрита от масивните
синтезатори, постаменти, компютри, инструменти и LCD-монитори,
използвани от законодателите на електронната музика. Лично аз никога не
съм бил кой знае колко голям почитател на "мандарините", макар че
навремето имах няколко техни албума записани на касети. Доколкото съм
запознат от оригиналния състав на създадената през 1967 г. от Edgar
Froese формация е останал само той. Сега в групата правят впечатление
две неща. Част от новите композиции имат модерно бийт звучене и
спокойно биха могли да бъдат миксирани и използвани от някой DJ като
основа на петъчния му сет в любимата дискотека. Втората изненада за мен
бе свързана с имиджа на Tangerine Dream. Компания на побелелия и
неатрактивен за публиката виртуоз на клавишните Edgar, е отредено да
правят две русокоси диви заети с перкусиите и духовите инструменти. Не
оставяйте с впечатление, че през цялото време съм зяпал мацките и
затова не казвам нищо за музиката. Въпреки атрактивното изпълнение и
безупречното светлинно шоу с богато използване на лазер (което впрочем
ме върна в спомените през осемдесетте и всепомитащите концерти на ФСБ в
"Универсиада"), представлението на Tangerine Dream остана загадка за
мен. По време на двучасовия сет Edgar и Ко. редуваха прекрасни спейс
картини с не дотам приятни (поне за моето ухо) ембиънт закачки с
повтарящ се и набиващ се в съзнанието бийт граничещ с техно и транс
музиката. Някъде по това време огледах присъстващите около мен и
установих, че публиката на електронната музика е доста странна.
Преброих не по-малко от десетина унесени хора, чиито погледи и движения
подсказваха, че явно аз съм на светлинни години от внушението
предизвикващо слушането на тази музика. Почувствах се особено, не
казвам не на място (макар, че и това би могло да бъде вярно), сякаш
телепортиран в друго измерение и поставен в непривична среда. Може би,
всъщност, това е идеята на господин Edgar Froese и създадената от него
музика. Въпреки всичко, шоуто ми хареса много. Беше интересно и
красиво...
Финалът на петъчната вечер бе
оставен за иконата в електронната музика Klaus Schulze. За неговия сет
бяха дошли хора от цял свят. Заявявам това напълно уверено, защото
преди да влезем в амфитеатъра, бяхме седнали да пием бира на терасата,
откриваща великолепна гледка към виещата се ниско долу река Рейн и
около нас по масите бе пълно с хора, споделящи кой откъде е дошъл за
фестивала. Имаше американци, австралийци, бразилци и всевъзможни
европейци. Оказа се, че ние със съпругата ми не сме единствените
българи уважили събитието. Пак там се засякохме с компанията на мой
приятел меломан и страстен привърженик на прогресив рока. И в целия
този конгломерат от хора името на Klaus Schulze бе споменавано
непрекъснато. Разбира се, допълнителен повод затова се оказа и фактът,
че немецът бе решил да запечата на лента и издаде на DVD именно този
концерт и бе събрал под знамената най-верните си фенове от цял свят.
Голяма част от тези фенове всъщност бяха дошли само за петъчната вечер
и през следващите два дни палитрата от тениски бе коренно различна с
преобладаващо шотландски оттенък, но затова по-късно...
Klaus Schulze започна еклектичното си представление
около 23:30 ч. обвит от дим, като лежерно без да бърза ни въведе в
основната музикална тема. Този увод, уважаеми приятели, продължи не
по-малко от половин час, в който период от време нищо, или поне нищо,
което аз да разбера, не се случи, нито на сцената, нито около нея.
Елитарна скука предизвикана от един вглъбен и съсредоточен в
периодичното натискане на по един клавиш на синтезатора човек. Тази
периодика бе с интервал от около три до четири минути през които Клаус
не правеше нищо освен да се съсредоточава за предстоящото натискане на
следващия клавиш, когато му дойде времето. Някак изведнъж и без особен
трепет на сцената пристъпи още една икона в музиката - Lisa Gerrard.
Ако някой си мисли, че това е същата Lisa, позната му от времето на
Dead Can Dance, жестоко се лъже. Тази Lisa не е онази Lisa и макар и да
не е Кума Лиса, бе поставена в нетипични за нея условия и принудена да
извисява изключителния си и необикновен глас на фона на музика, далеч
по-подходяща за озвучителен фон на някой магазин за обувки. Не крия
раздразнението си от показаното от Klaus Schulze. Казвам показаното,
защото според мен това, което този човек изпълнява повече от два часа,
не би могло да се класифицира като музика или поне аз не съм достоен за
нея. Никаква динамика, никакво действие, дори и еднообразието беше
скучно и провлачено до безкрайност. Седиш във фотьойла и се наслаждаваш
на планинските зъбери пред теб, чакайки пощальона да донесе плика с
пенсията. Жалко за Lisa, наистина очаквах повече от нея, но, разбира
се, тя няма никаква вина в случая. И все пак гласът й не е мръднал,
същата дълбочина, непредвидимост и внезапност на извивката, запазена
марка Lisa Gerrard.
Някъде около 1:15 ч. Klaus Schulze реши да сложи край
на мъките ми и триумфално натисна последния клавиш, за да можем всички
групово и трансово да се отправим към паркинга, откъдето колите в
редичка без никакво блъскане и нервничене поеха по лъкатушещия път
надолу към спящото в своята идилия китно градче Санкт Гоаршаусен.
Така завърши първото действие от
грандиозната постановка "Night of the Prog III". Предстоеше
най-интересното, но за него ще стане дума в следващите две части от
този разказ...
|
|
