Night of the Prog III - Част 2


Автор: Жорж Радушев
Снимки: Авторът


   Обикновено ставам по-късно в събота. Обичам да се излежавам и преструвайки се че спя, да чакам половинката ми да направи кафе и да ме събуди с целувка. Не знам дали от невероятната тишина, чист въздух и най-вече от превъзбуда от предстоящия ден, тази събота се събудих към осем часа и нетърпеливо подканих Тити да слезем рано-рано на закуска и колкото се може по-бързо да напуснем хотела, за да се отправим към Амфитеатъра, призван да бъде арена на може би най-значимия прогресив рок фестивал през последните години. И така, около 10:30 ч. вече бяхме на познатото място горе на върха. С изненада установих, че не сме сами и доста хора вече бяха насядали по масите. Може би и затова келнерката не се изненада след поръчката на чаша червено вино и халба бира по това време на деня. Моментално ми направи впечатление промяната в облеклото на публиката. Голямото количество тениски с лика на Fish и многобройните шотландциq облечени в типичните карирани полиq подсказваха какво ни очаква по-късно вечерта. Но всичко по реда си...

   Вторият ден на фестивала “Night Of The Prog III” бе открит около 12:30 ч. от немската група Central Park. Интересен факт е, че тази група е създадена в Мюнхен в далечната 1983 година, но издава дебютния си албум чак през 2006-а. Определено Central Park направиха всичко възможно, за да запълнят отредения им един час с качествен симфоничен прогресив рок, издържан в традициите на стила. Присъствието на младата и красива вокалистка с подчертано оперен глас Cory Godess, която по явно тактически съображения се появи едва към края на сета, определено раздвижи мъжката част от публиката, която изпрати Cory и Central Park със заслужени овации.
   Magenta са уелска формация, която през последните няколко години съвсем заслужено си извоюва място сред хедлайнърите на съвременната прогресив рок сцена. Всичко в групата се върти около феноменалния композитор Rob Reed и очарователната вокалистка Christina Booth. Музиката, създадена от Magenta, следва добрите стари традиции оставени от титаните Genesis и Yes, но в никакъв случай не мога да кажа, че британците повтарят наученото от “бащиците”. Напротив, всеки следващ албум на групата внася необходимата доза уникалност, за да можем днес да говорим за Magenta като за формация с индивидуален собствен почерк.
   Едночасовото участие на Magenta във фестивала съвсем естествено премина под знака на новия им концептуален албум “Metamorphosis”, който според мнозина от критиците е едно от заглавията, което в края на годината ще се бори за годишните награди в жанра. „The Ballad of Samuel Layne”, откриващата композиция от този нов албум, всъщност представлява една почти половинчасова разходка в творчеството на групата, която буквално остави без дъх публиката на „Loreley”. Последваха два от енергичнитe сингли на групата „I’m Alive” и „Speechless”, които освен очакваното раздвижване и нажежаване на атмосферата, демонстрираха невероятните гласови данни на Tina. След този кулминационен момент, Magenta решиха да затворят сета с едноименната композиция от последния си албум „Metamorphosis”. Новата доза превъзходен прогресив рок, съвсем в реда на нещата, предизвика нестихващи аплаузи, докато групата не се появи на бис, с който изненада много приятно най-верните си почитатели. Лично аз очаквах да чуя някой от “седемете смъртни гряха” пресъздадени в онези седем самородни диаманта от прекрасния албум „Seven”, но бях сюрпризиран и то много приятно от изпълнението на финалната композиция от дебютния албум „Revolutions”, озаглавена „The Warning”. След този грандиозен финал не бе чудно, че Magenta успяха да съберат повече аплодисменти от всеки друг участник на фестивала до този момент. По-късно имах щастието да поговоря с Tina и за пореден път установихме, че музиката има невероятното свойство да приобщава хората и да ги прави по-добри...
   Следващите участници бяха швейцарците Prisma. Музиката на тази банда бих определил като типичен алтърнатив рок с леки прог забежки, но в никакъв случай не считам, че те имаха място на тази сцена. Не ме разбирайте погрешно, аз обожавам алтърнатив, още повече, че Prisma демонстрираха и голямо уважение към легендата Led Zeppelin. Освен типичинте “зеп” китарни рифове и неравноделни барабани, вокалистът на групата демонстрира твърде фриволно държане в стил Robert “Percy” Plant от края на шестдесетте и накара доста от присъстващите нежни създания да побързат да оправдаят превъзбудата си с топлото време. Съпругата ми не го направи, а като достатъчно опитна в подобни ситуации се обърна към мен и чистосърдечно си призна: “Ама този е много секси бе, мило...” И, наистина беше секси! Това младо момче със загоряла кожа и дълга коса по едно време се съблече гол до кръста и с гръб към публиката на фона на режещите китарни рифове, започна да показва едни въртеливи движения с таза, които буквално бяха на път да взривят не една и две сърдечни драми сред присъстващите...
   It Bites имат до болка познатата съдба на групите еднодневки от осемдесетте, които създават няколко добри радиофонични хита и скоро са забравени и от критика, и от публика. Още повече, че музикално тази група е нещо средно между ню-уейв, AOR и поп-арт рок. В периода от 1986-а до 1989 година It Bites издават три албума с променлив успех и скоро след това се разформироват. Всъщност, единственият по-познат на широката публика член от оригиналната група, е кийбордистът John Beck, който наскоро участва в суперпроекта KINO. Миналата година именно той решава да реновира бандата и използвайки спорадичния успех на KINO, да се опита да възобнови интереса на публиката към мелодичния поп-арт рок. Присъствието на It Bites на този фестивал всъщност ще ви се стори напълно обяснимо, след като ви кажа, че те са съпорт-групата от легендарния концерт на Marillion от 1987 година на същото място, познат на привържениците от официално издадената лента “Live from Loreley”. За огромно мое съжаление, нито славното минало, нито приятната музика която ни представиха It Bites, не успя да заплени публиката и след едночасов престой на сцената групата отново пое по предизвестения път към поредната забрава.
   До този момент фестивалът преминаваше без абсолютно никакви технически гафове на изпълнителите или озвучителите. Явно съдбата бе решила, че “много хубаво не е на хубаво” и поднесе първата неприятна изненада не на кого да е, а на самия Roine Stolt и водените от него The Flower Kings. Оказа се, че усилвателят на Roine “даде фира” по време на саундчека и се наложи спешното му подменяне с друг. Всичко това беше много странно, не защото не се е случвало никога на концерт, а защото се случи именно на Roine Stolt. Почитателите на групата знаят за прословутия перфекционизъм на Stolt, демонстриран през годините. Този гаф определено го разстрои, още повече, че по ирония на съдбата това беше дебютния гиг на двамата нови членове на групата - Erik Hammarstrom (барабани) и Ola Heden (китари, клавишни и вокали). И все пак, след около тридесетминутно забавяне, концертът на първите същински хедлайнъри на „Night Of The Prog III” започна. The Flower Kings откриха шоуто си с великолепния половинчасов епос „The Truth Will Set You Free”. Според мен, тази композиция от албума „Unfold the Future” (2002) е може би последната гениална творба, композирана от Roine Stolt, преди той да навлезе трайно в спиралата на повторението. Последва закачливата „What If God Is Alone” от албума „Paradox Hotel” (2006) и оттам нататък сетът на The Flower Kings буквално влезе в посредствеността, а бяхме само в средата на изпълнението им. Не мога да си обясня защо, но тогава, когато публиката беше настроена да чуе някоя от емблематичните за групата композиции, те решиха да завършат концерта си с две ненужно дълги и монотонни парчета от последния им албум „The Sum of No Evil” (2007). Разбира се, съвсем естествено е желанието на шведите да представят пред публика последното си творение, но защо по този начин? Не е ли по-удачно да започнеш с новия материал, като по този начин постепенно да загрееш публиката, а в подходящия момент да я дариш с някоя от любимите и класически творби? Както и да е, лично аз успях някак да преглътна техническите проблеми, предшестващи изпълнението на The Flower Kings, както и последвалия определено дисбалансиран звук с доминанта върху китарата на Stolt, за сметка на клавишните на Tomas Bodin, но не се примирих с погрешно сглобения сетлист, в резултат на което първата ми среща с една от любимите ми групи от новата вълна в прогресив рока остави у мен доста горчив вкус.
   Веднага след участието на The Flower Kings, програмата предвиждаше изпълнение на други едни шведи нямащи нищо общо със споменатите дотук. Разбира се, става въпрос за Pain Of Salvation. Веднага искам да подчертая, че многократно съм се опитвал да проумея и харесам музиката на тази група, но през всичките тези години така и не успях да разбера какво се крие зад целия този шум. Pain Of Salvation създават музика която е прекалено „твърда” за моето „стриктли симфони прог” ухо и аз предполагам, че това е основната причина за горното. Успоредно с всичко това публиката на този фестивал на пръв поглед не бе най-подходящата мишена за прицелване от една типично прогресив метъл група. Такива мисли ми се въртяха в главата, докато гледах как сръчните сценични работници изнасят огромната музикална апаратура, оставена от The Flower Kings и я заменят с доста по-скромен набор от усилватели и инструменти. Малко по-късно Pain Of Salvation излязоха на сцената и с първите режещи акорди започна Големият дъжд! Тук е мястото да кажа, че през този и следващия трети фестивален ден на няколко пъти времето си правеше лоша шега с многобройната публика, поднасяйки и неочаквани, но слава богу краткотрайни валежи, като най-силен и продължителен беше именно първият дъжд по време на изпълнението на шведите. Всеки един от тези валежи, обаче, беше съпроводен с необичайни случки, за които ще стане дума по-нататък. Първата от тях бе дело на китаристите на Pain Of Salvation, които водени от Daniel Gildenlow абсолютно спонтанно и непринудено излязоха от покритата сцена и изложени на проливния дъжд се приближиха до първите редове от публиката. Повярвайте ми този жест, както и невероятното сценично присъствие на тримата накара публиката да забрави за тежките метеорологични условия и в следващите стотина минути Pain Of Salvation направиха така, че да спечелят уважението и адмирациите на твърде консервативната публика, а атрактивния фронтмен успя да завладее не едно и две женски сърца. За сетлист на непозната за мен група ми е трудно да пиша, но съдейки от разговора ми проведен след шоуто с един от основните двигатели на холандския прогресив рок портал „DPRP” (Dutch Progressive Rock Pages) Bart Jan van der Vorst, групата основно беше заложила на изпълнения от последния си албум „Scarsick”. Самият Bart е един от хората, които през годините са се опитвали да ми разкрият магията PoS и в същото време е сред техните дайхард фенове, но беше силно разочарован от сетлиста, тъй като според него, Daniel е трябвало да заложи на по-прогресивните си неща, с оглед характера и спецификата на фестивала. Както и да е, за мен изпълнението на Pain Of Salvation ще остане в съзнанието ми с две неща – невероятния дъжд и още по-невероятната енергия, чувство за хумор и прекрасно сценично присъствие на групата. Определено не съжалявам, че ги видях и ако случайно дойдат в България ще отида да ги гледам отново!
   Знаете, че има такива мигове, за които човек дори и не смее да мечтае. Моменти, в които сякаш времето спира и нищо наоколо няма значение, защото пред теб се случва невъзможното. Ако ви кажа, че никога не съм се надявал да видя Barclay James Harvest на живо, надали ще ми повярвате. Това е група с която съм израстнал. Това е група от типа “любов от пръв поглед”. Това е група за която не познавам човек, който да е казал лоша дума, стига веднъж в живота си да се е докоснал до ефирната и нежна музика, създадена от тях. За съжаление днес, след почти четиридесет години от създаването си, не е останало много от Barclay James Harvest. Мога много да ви разказвам за обективните и субективни причини довели до този тъжен факт, но не му е сега мястото, нито пък времето. В съботната вечер на фестивала „Night Of The Prog III”, в качеството си на ко-хедлайнър на втория ден, групата се представи под името Barclay James Harvest featuring Les Holroyd. Както разбирате, става въпрос за поредната инкарнация на тази формация, водена от безспорно най-важния и член - мултиинструменталиста Les Holroyd. С встъпителната полуакустична версия на евъргрийна „Life Is For Living” стана ясно, че запазената марка на групата - мелотронът ще бъде големия отсъстващ тази вечер. Вярно времената са други и сме твърде далеч от седемдесетте, но определено мога да кажа, че специфичния и богат звук на мелотрона липсва много на тази оркестрална музика. За сметка на това, невероятно красивият глас на Les (който не е мръднал, поне според мен) и достатъчно богатия музикален фон създаден от шестимата музиканти на сцената, не оставиха публиката да скучае нито за миг. Наред с вечните класики „Rock ‘N’ Roll Star” (от най-любимия ми албум на BJH наречен „Octoberon”), „Ring of Changes” и „Mockingbird”, формацията изпълни и няколко по-неизвестни творби, създадени през последните години от новия формат с участието на Les Holroyd. Това, което не бих искал да пропусна в представянето на Barclay James Harvest featuring Les Holroyd, е завидният професионализъм, който ни заля буквално от първата минута на изявата им. Изключителен синхрон и баланс на инструментите, нещо много важно за подобна богата на изразни средства музика. Чудесно, премерено и пестеливо, но не и скучно сценично поведение. Прилично светлинно шоу, което всъщност бе използвано от техниците за първи път в този сет, тъй като часът вече го позволяваше. Въобще, всичко, случващо се на сцената, сочеше за много висока проба музикално майсторство. И тогава, когато действително бях на път да повярвам в сбъдването на поредната ми мечта, всичко свърши съвсем набързо. С много такт и възпитание Les съобщи, че ще съкратят двучасовия си сет, за да не “мъчат” повече публиката която очаква на сцената да се появи звездата на вечерта - големия Fish. Погледнах часовника и той показваше 23:15 ч. В този момент разбрах, че графикът е доста назад и Fish се движи с около час и половина закъснение към сцената на „Loreley”.....
   Петнадесет минути по-късно в прохладната вечер се разнесе мелодията от познатата увертюра от операта на Росини “Крадливата сврака” и музикантите от групата на Fish излязоха един по един на сцената под бурните аплодиссменти на публиката. Шотландецът се появи последен и с добре познат жест подсказа мястото, на което класическата увертюра отстъпва място на друго класическо произведение, а именно мерилиъновия шедьовър “Slainte Mhath” от албума “Clutching at Straws” (1987). Запознатите с творчеството на групата знаят, че въпросният момент се характеризира с емблематичен китарен риф, който въвежда слушателя в основната тема на композицията. Frank Usher, макар и съученик и близък приятел на Fish, не е Steve Rothery, но не той бе виновен за неприятното пропадане на звука именно в този кулминационен момент. В този миг видях гневния поглед на Fish и разбрах, че нещо не е наред тази вечер. В следващите два часа товаq което направи най-силно впечатление на публикатаq беше именно гневът на шотландеца. Но, какво се беше случило?

   Две седмици по-късно самият Fish обясни на феновете си ситуацията в подробно съобщение относно този концерт. Предизвиканото от техническите проблеми на The Flower Kings и допълнително натоварено от удълженото представяне на Pain Of Salvation закъснение, в крайна сметка направи така, че Fish излезе на сцената не в първоначално обявения час 22:00, а в 23:30 ч. На всичкото отгоре, проблемът не е бил в късното излизане, а в чисто логистичен план. На първо място, поради липсата на време, групата не направи абсолютно никакъв саундчек, а по-скоро десетминутен “лайн-чек”, което по-късно доведе и до очаквани технически проблеми със звука. Голяма част от публиката на фестивала бяха местни хора, живеещи по разпръснатите китни селца и градчета по долината на Рейн. Над реката в този участък няма изградени мостове, а преминаването до отсрещния бряг става посредством фериботи. Закъснението в графика на фестивала засягаше пряко тези хора, които можеха реално да се окажат в неприятната ситуация да не могат да се приберат по домовете си, поради липса на ферибот. Освен всичко това, този гиг се оказа последен за басиста Steve Vantsis с групата. Онези от вас, които следят творчеството на Fish, знаят много добре какво означава за него Steve Vantsis. Достатъчно е да спомена, че той е съавтор на всички композиции от последния студиен албум на шотландеца. Напускането на Steve е продиктувано от чисто икономически причини и не е свързано с каквито и да е скандали между него и Fish, който ревниво пазеше това решение на басиста в строга тайна и се надяваше този последен концерт да се превърне в нещо специално и запомнящо се. За съжаление, поради посочените причини, последният концерт на Steve Vantsis с групата на Fish бе по-скоро кошмарен, отколкото запомнящ се.

   И все пак, добрият, но поостарял симпатяга Fish си е все същият харизматичен шоумен, който познаваме. В разстояние на два часа той не остави нито един човек от публиката без усещането, че лично е удостен със смразяващия, дълбок и гневен поглед на огромния шотландец. Отново поради липсата на време, така познатите закачки и анекдоти по време на шоуто бяха “свалени” от постоянния репертоар, за което Fish не пропусна да обвини “предишните участници, които демонстрираха непрофесионално и неколегиално отношение към останалите...”, визирайки най-вече момчетата от PoS. За сметка на това, дългучът побърза да ни осведоми, че докато той е на сцената дъжд повече няма да вали, защото всички знаем кой е Повелителят на дъжда. Тази алегория с познатия албум разпали у мен мечти най-после да чуя интегрирано изпълнение на епоса „Plague of Ghosts”, но за жалост това не се случи. Сетлистът бе доминиран от последният студиен проект на барда „13th Star” и от „Clutching at Straws” на Marillion, които бяха изпълнени почти изцяло. За всеки фен на Marillion е истинско удоволствие да чуе трилогията „Hotel Hobbies”/”Warm Wet Circles”/”That Time of The Night” и да се наслади на войнствената „White Russian” и апокалиптичната „The Last Straw”. Не бих могъл да говоря за този концерт безпристрастно. Все пак една от мечтите ми се бе сбъднала. Преди повече от двадесет години получих VHS-касета със запис на концерта на Marillion на същото това място. Малко по-късно групата се раздели с Fish, но онези от вас които са гледали този концерт, представящ именно албума „Clutching at Straws”, ще разберат какво означава да чуеш и видиш тези изпълнения двадесет години по-късно на същото сакрално място. Невероятно преживяване! Вярно, изпълнението на „Clutching at Straws” от 2008 година няма как да се сравни с това от 1987 година. Нито музикантите са същите, нито времената, а още по-малко символиката която някога бликаше като непресъхващ извор на емоции от този албум, особено за хора като мен, живеещи зад “Желязната завеса” и намиращи се в крехка тийн възраст.

   Извън материала от споменатите албуми, Fish изпълни още три композиции от различни свои самостоятелни творби. „So Fellini” не предложи нещо по-различно от студийния запис, но за сметка на това по време на изпълнението на „Faith Healer” (кавър версия на Alex Harvey Band) шотландецът прескочи оградата и влезе при публиката с микрофон в ръка. После, като истински ловец с вроден инстинкт потърси “жертва” и я намери в лицето на един младеж с тениска на “новия” Marillion. Къде символично и наужким, къде напълно сериозно, Fish се зае да “излекува вярата” на младежа крещейки в лицето му “Can I put my hands on you? The faith healer”, като междувременно с отмерени шамански движения периодично полагаше ръка върху главата на младежа, която след кратко задържане рязко отдръпваше в опит да извлече “отровата” от съзнанието му. Както можете да се досетите, момента беше сюблимен и напълно промени вечерта на въпросната “жертва”, а публиката се забавляваше, като всеки се опитваше да докопа и пипне стърчащия с една глава над всички Fish. Третата различна композиция изпълнена от Fish тази вечер, беше толкова дълго чаканата от съпругата ми “Cliche”, която прозвуча като първи бис за вечерта. Убеден съм, че тази балада би могла да осмисли всеки един концерт на Fish, дори и той да не се развие по най-добрия начин. Изпълнението на “Cliche” от Fish тази вечер бе повече от перфектно, а китаристът Frank Usher надмина себе си. Видях сълзите в очите на Тити до мен и знаех, че въпреки техническите проблеми, въпреки типичните за концерт на Fish “пропадания”, тази вечер ще бъде запомнена от нашето семейство, като вечерта в която за първи път чухме “Cliche” на живо и прошепнахме невидимо един на друг: “Everything I want to say to you is wrapped up in an old cliche...”

   Някъде около 1:30 ч. през нощта, след двата задължителни биса “Incommunicado” и “The Last Straw”, този противоречив концерт на Fish приключи и въпреки нежеланието на публиката, групата се поклони за последно, а прожекторите осветиха цялата сцена, подсказващи, че това е краят. Докато с последни сили, след повече от дванадесетчасово “висене на оградата” се опитвахме да се доберем до паркинга, си говорехме с Тити за концерта и причините поради които не бяхме особено впечатлени от представянето на Fish тази вечер. Игнорирахме техническите проблеми, за които въпреки обективните причини бяхме подготвени. Все пак единици са концертите на Fish без подобни технически проблеми. Но този гняв защо? Тъй като нямахме идея, че току-що сме наблюдавали последния гиг на Steve Vantsis с Fish, ние се опитвахме да намерим други причини за гнева на шотландеца тази вечер. С типично женска прозорливост Тити изрази мнение, че той прекалено много си е повярвал и демонстрираното пренебрежително и хладно отношение към публиката е типично по-скоро за суперзвезда, която безспорно Fish никога не е бил и никога няма да бъде. Кой знае, може пък и да е така, това само бъдещето ще покаже.....