Night of the Prog III - Част 3


Автор: Жорж Радушев
Снимки: Авторът


   Не знам дали три топовни гърмежа са най-подходящият начин да те събудят в 8:00 ч. през някоя неделна сутрин, но точно това ще ви се случи и на вас, ако решите да преспите някой уикенд в Sankt Goarshausen. Малко по-късно, по време на закуската, явно за да няма излишни спекулации по темата, собственичката на хотела влезе в ресторанта и гордо съобщи на посетителите, че това е вековна традиция, като изстрелите идват от кулите на отсрещния замък и възвестяват настъпването на празничния ден. Ще ви спестя повторение на сценария от вчера с ранното изкачване на върха и поредната поръчка на халба бира и чаша вино, изпити на терасата, откриваща невероятна гледка към долината на криволичещата Рейн, и ще се отправим директно към сцената на "Night Of The Prog III".

   Третият и последен ден на фестивала започна с изпълнение на холандската прогресив рок група Knight Area. Притежавам и двата албума, издадени от тези последователи на класическия симфони-прогресив рок, и бях напълно подготвен какво ме очаква. В разстояние на един час се потопих в приказната атмосфера, създадена от холандците, навяваща спомени за митове и легенди, чудовища и великани, джуджета и хобити. Вярно, нищо ново под слънцето не предлагат те в музикален аспект. Даже напротив. Привикналото на този тип музика ухо веднага долавя прекалено много "дежа вю" елементи в музиката на Knight Area, но за сметка на това всичко е изпипано до последния детайл и нито една нота не стои излишна в цялата палитра от тонове. Като цяло Knight Area свършиха работата, за която бяха поканени - да възвестят началото на най-стойностния от музикална гледна точка ден на фестивала. И те го направиха повече от добре според мен...
   Ще бъда честен и веднага ще си призная, че не мога да пиша безпристрастно за Gazpacho. Тези норвежци преди много години успяха да се настанят завинаги в съзнанието ми, когато приятелят ми Bart от "DPRP" реши да ми изпрати първия им албум като подарък. Безкрайно съм радостен, че не само аз и той смятаме, че потенциалът на Gazpacho е огромен. Фактите го потвърждават. След пробива с албума "Bravo" (2002) и успеха на "Firebird" (2005), в който участва и самият Steve Rothery от Marillion, през миналата година групата издаде и концептуалния "Night" (2007), за който все още се говори в средите. Ако харесвате меланхоличните Radiohead от деветдесетте, авангардните Muse и ефирните Coldplay, но бихте искали да чуете малко повече прог елементи в музиката им, то тогава Gazpacho е вашата група и ви съветвам да потърсите нещо от тях незабавно.
   Gazpacho откриха сета си с двадесетминутен микс от нашумелия "Night". Специално наблюдавах реакциите на публиката и установих, че в края на микса по време на емблематичното соло на цигулка, изпълнено от виртуоза Mikael Kromer, хората бяха буквално онемяли. Знам, че това изречение ще ви се стори доста силно, но това беше самата истина. А как бихте коментирали факта, че Gazpacho бяха единствената група, която продаде изцяло мърчиндайза си по време на фестивала? Повярвайте ми, тази формация е истинска находка в съвременната музика! Уникалният глас на Jan H. Ohme, клавирните пейзажи, майсторски рисувани от Thomas Andersen, и класическата цигулка на споменатия Mikael Kromer създават онзи феномен, който кара хората да притихват по време на изпълнението. Извън "Night", групата изпълни и няколко от своите знакови композиции, както и петнадесетминутен фрагмент от новия концептуален албум, по който работят в момента, с работно заглавие "Frankenstein". Убеден съм, че композицията, наречена "Tic Tac", ще се превърне в гръбнака на следващия успешен албум на Gazpacho. Дано и изразеното желание те да изнесат концерт в България, което направи Jan H. Ohme в разговор с мен преди да излязат на сцена, се сбъдне по-скоро, защото - убеден съм, българската публика ще оцени тази група по достойнство.
   Да си призная, не гледах и слушах сериозно изпълнението на полските прогъри Quidam. Все още подвластен на емоциите от невероятното представяне на Gazpacho и залисан в разговори с Bart и групата, нададох ухо на Quidam чак в средата на сета им и то благодарение на първите тонове на "Riders On The Storm" на The Doors. Малко преди те да прозвучат, вървеше една дълга композиция, ситуирана на границата между блус и прог рок. Странно, но именно в този момент се замислих за онова прословуто парче на другите поляци Riverside, в края на което те като на шега изпраскват една безсмъртна класика на Pink Floyd. И точно в този момент, буквално от нищото, Quidam "залепиха" "Riders On The Storm" към собствената си композиция и предизвикаха интереса ми. На фестивала присъстваха доста поляци и един от тях, виждайки изумлението ми, веднага ме осведоми, че това не е импровизация и съвсем скоро групата ще се върне към основната тема. Така и стана, което съвсем ме обърка в представите ми за полския прог. Сякаш в тази страна, наричана от мнозина "Новата родина на прога", от толкова много талант се чудят какво да правят и копират един от друг. Споменатите Riverside заедно със Satellite се надпреварват да издават концептуални "трилогии", Quidam следва добрата традиция да се вплита по някой кавър в собствената музика, а да припомням ли за поляците от Hipgnosis, за които стана въпрос в първата част на това ревю, и тяхната флойдиска версия? Не, не ме разбирайте погрешно. Аз харесвам такива моменти, но понякога те са толкова предвидими, че удоволствието безвъзвратно изчезва...
   Странно нещо е животът. Понякога обстоятелствата налагат промени в движение - дори и тогава, когато си мислиш, че всичко ще бъде наред, благодарение на добрата организация и логистика. Поради внезапно заболяване на китариста на Sieges Even, тяхното участие във фестивала беше отменено. Тази неприятна новина обаче вместо да натъжи публиката, произведе обратен ефект. Първо, защото, както казах, фестивалът "Night Of The Prog" има славата на събитие, което залага основно на прогресив рок изпълнители за сметка на прогресив метъл представителите на жанра. Концертът на PoS от предишния ден окончателно трябва да е убедил организатора Вин в този факт, защото, въпреки изключително приятното шоу, което направиха шведските прог-метъли, публиката ги запомни и аплодира най-вече заради великолепното сценично присъствие и свежото чувство за хумор на Daniel, а не толкова заради музиката, която предложиха. На второ място, новината за падането на концерта на Sieges Even дойде като "манна небесна" за Neal Morse & Band, пред когото се откри невероятната възможност да изнесе пълнокръвен концерт и да се простре далеч извън предварително предвидените му деветдесет минути на сцената. Въпросният Band, с който Neal обикаля Европа от две години насам, е съставен изцяло от европейски студийни музиканти. Въпреки че репетициите с Morse са били в голямата си част виртуални, провеждани с помощта на интернет, тези хора са постигнали изключителен синхрон помежду си и ако човек не знае истината, спокойно би решил, че това е хомогенна група, работеща от години заедно. Голямото име от музикална гледна точка в този Band е това на иначе нисичкия и кльощав младеж Paul Bielatowicz - китари и вокали, дошъл в групата на Neal от Carl Palmer Band. Чуйте този младеж при първа възможност, лично аз отдавна не бях виждал подобна хала на китарата!
   Концертът на Neal Morse & Band започна с издънка... След появяването си на сцената Neal изчака да утихнат аплодисментите и вдигайки ръка извика към публиката: "Hello, Loreley, hello and goodbye". Но не тази шега, която развесели публиката, бе издънката, за която говоря. След закачката Neal обяви, че сега за първи път групата ще изпълни композицията "Lifetime" от предстоящия да излезе през октомври едноименен албум. И в този момент кийбордът му отказа да произвежда звук... Без абсолютно никакво притеснение и с широка усмивка Neal обясни, че кийбордът се е скапал, и помоли един от техниците да провери връзките, а междувременно, "за да не скучаете, ние ще ви забавляваме акустично". След което Neal си взе кухарката и така - като на шега - изсвири и изпя по брилянтен начин класиката на TransAtlantic "We All Need Some Light", в акомпанимент на подивялата публика. След това неочаквано начало всякакви бариери между този необикновен човек и хората, присъствали на фестивала, се стопиха като бучка лед в отлежало уиски...
   Всеизвестен е фактът, че Neal е силно набожен човек, и макар да има съвсем основателни причини за това, определено прекалява с религиозните теми в албумите си. Съвсем чистосърдечно си признавам, че след като видях Neal Morse на живо, начинa, по който той приема религията, вярата, която блика от него, мога спокойно да кажа, че аз вече се чувствам с една идея по-добър човек. Неописуемо е внушението, което този симпатичен американец произвежда на подсъзнателно ниво върху присъстващите при живите си изяви. За мен Morse е твърде сходен с Fish от гледна точка на динамика, харизматичност и вродено чувство за шоу. И двамата притежават онази необикновена дарба, позволяваща им да обземат съзнанието на публиката още в самото начало на изявите си, след което умело да скрият това назаем взето чуждо съзнание някъде дълбоко в сърцето си, прошепвайки загадъчно и дяволито: "Заповядай в сърцето ми, почувствай това, което чувствам аз в този момент, и се забавлявай так,а както никога не си го правил досега!"
   "Lifetime" в крайна сметка бе изпълена, и то по брилянтен начин от групата, след което Neal изчака да утихнат аплодисментите и обяви първия от трите тридесетминутни епоса, които групата изсвири през следващите два часа и петнадесет минути, а именно "The Door" от албума "Sola Scriptura" (2007). По средата на тази дълга композиция Neal Morse, по подобие на Fish (както вече стана дума, всяка прилика с лица и събития не е случайна), прескочи оградата, намери своята "жертва" и след като пеейки изкрещя три пъти в очите му сакралното и твърде забавно за публиката "in the name of God you must die", разтвори широко ръцете си и като истински Спасител го прие в обятията си така, както се приема блуден син, завърнал се в бащината къща. След всичко това, драги читателю, публиката беше изправена пред нова угроза от моментална сърдечна атака, защото Neal съвсем кратичко съобщи, че следва "един епос, който създадохме с някои приятели преди години, и той се нарича "Stranger in Your Soul". За краткото си съществуване супергрупата TransAtlantic издаде само два албума, но за сметка на това няма минута от тях, която да не е сякаш поръсена със светена вода. Лично за мен "Stranger in Your Soul" е еманацията на нео-прогресив рокa за всички времена. Да чуя на живо този шедьовър, е сбъдната моя мечта и тъй като със сигурност ще изпадна в още по-голямо пристрастие, по-добре да спра дотук. Само ще добавя, че по време на това изпълнение в един момент Neal Morse седна зад барабаните и отприщи невероятен джем, завършил с класически хард рок фрагмент... След още едно "медли", събрало в себе си почти всичко значимо от албума "?" (2005), Neal обяви, че на сцената ще се качи неговият син Will, който ще му помогне да изпеят заедно баладата от албума "One" (2004) - "Cradle To The Grave". Момчето на видима възраст около 12-14 години се представи прекрасно и определено семейство Morse продължава да отглежда самородни таланти, като след братята и техните деца ще последват съдбата им.    Както вече споменах в началото, в последния момент Neal Morse & Band "се сдобиха" с допълнително време за изява и те го запълниха по възможно най-добрия начин. Освен любимата на старите фенове "Wind At My Back" от последния му албум със Spock’s Beard, Neal Morse изпълни още и песента "King Jesus", която присъства единствено в бонус диска към албума "One". В средата на кратичката и определено скучновата песен, Neal се обърна към барабаниста на групата и му каза, че има идея за нещо интересно. След което просто му подаде тон и след не повече от три секунди цялата група разбра какво има предвид Morse. Ей така, от нищото, групата влезе като по учебник в мелодията на "Pride (In The Name Of Love)" на U2. Излишно е да казвам какво се случи в публиката в този момент. Невероятен професионализъм и чувство за ритъм, демонстрирани от група, която - пак повтарям - се вижда само по няколко пъти годишно! Сами разбирате, че изпълнението на Neal Morse & Band спокойно може да се нарече "черешката на тортата" на фестивала Night Of The Prog III и никак няма да е незаслужено. Този човек направи всичко възможно, за да направи хората щастливи и да ги зареди с положителна енергия. И, ей богу, успя напълно в желанието си!
   Доста критици и фенове, запитани кой е най-добрият певец в прогресив рока днес, отговарят без да се замислят - Ray Wilson. И това далеч не се дължи на работата му с легендата Genesis при създаването на последния им албум "...Calling All Stations". Истината е, че гласът на Ray е действително поливалентен. Всеки, който е слушал някой от издадените концерти на Ray Wilson, ще се съгласи с това мнение. Този човек може да изпее еднакво добре песен на Bruce Springsteen и Peter Gabriel и то без абсолютно никакво затруднение. Ray се представи на фестивала Night Of The Prog III заедно с първата си група Stiltskin. Предполагам доста от вас помнят онзи вселенски хит от началото на деветдесетте, озаглавен "Inside", и изпълнен от тези симпатични алтърнатив рок музиканти. Успехът на този дебютен албум изстреля Ray във висините, за да попадне в кръгозора на двамата динозаври от Genesis Tony Banks и Mike Rutherford, които тъкмо си търсеха заместник на не кого да е, а на "златното момче" на групата Phill Collins, решило да изостави приятелите си, за да се премести да живее с новата си (тогава) и млада (пак тогава) съпруга в родната й Швейцария. От цялата история (и тази на Collins, и тази на Genesis с Ray Wilson) не излезе нищо и Ray отново се озова "на улицата". Само че, както самият той сподели, преди да изпълни класиката "Follow You, Follow Me" от сцената на Лорелей: "Албумът, който записах с Genesis, не се превърна в кой знае какво музикално събитие, но за сметка на това ме направи по-богат човек". Не е зле за едно бедно шотландско момче, си мисля аз. Но стига история, да се върнем към изпълнението на Ray Wilson и Stiltskin.
   Групата изпълни няколко от новите си парчета, записани и издадени в албума "She" (2006), които имат подчертано алтърнатив рок ориентация и определено не допаднаха особено на голяма част от публиката. Както вече споделих, публиката на този фестивал се отличаваше с онази доза консервативност, тъй характерна за старото "първо" поколение прогресив рок фенове. Лично аз съм огромен фен на алтърнативния рок, а още по-голям - на всичко създадено от Ray Wilson, така че да чуя на живо едноименната "She", "Show Me The Way" и "Lemon Yellow Sun" беше истиско удоволствие. За огромно мое съжаление, сетът на Ray Wilson и Stiltskin беше изключително кратък и не остана време за повече Genesis класики, освен вече споменатата по-горе, а от самостоятелните си албуми Ray изпълни само няколко композиции. Не бяха изминали и петдесет минути, откакто се качи на сцената, и Раъ ни пожела довиждане с хита на Stiltskin от деветдесетте "Inside". Определено не само аз и Тити (която обожава Ray!) бяхме единствените недоволни роптаещи от първия ред. Чуха се доста освирквания, но Ray Wilson и Stiltskin така и не се появиха повече. Обаче съвсем скоро всички разбрахме защо е било това неочаквано бързане...
   Много добре си спомням, че Ray Wilson и Stiltskin се сбогуваха с публиката на Лорелей около осем и петнадесет часа. Участникът, призван да закрие тазгодишното трето поредно издание на фестивала Night Of The Prog, беше прогресив рок легендата, "гласът и сърцето на Supertramp" (както сполучливо бе анонсиран) Roger Hodgson. Музиката на Supertramp има запазено място в сърцето ми. Първият албум на групата, който някога чух, всъщност беше двойната концертна плоча "Paris". В рамките на деветдесет минути там е събрана есенцията от творчеството на тази интересна формация и макар и да е издаден през далечната 1980-а, този (вече двоен) диск е чест гост в "трейа" на CD плейъра ми. Като голям фен на групата и като истински меломан притежавам цялата дискография на Supertramp, както и самостоятелните албуми на Roger Hodgson след напускането му през 1983 година. Защо казвам всичко това? Ами защото притежавам и концертното му DVD, издадено преди няколко години и запечатало изпълнението му пред екзалтираната публика в Монреал, Канада. На това видео Roger се представя пред публиката без бенд, единствено подпомогнат от мултиинструменталиста Aaron MacDonnald. Съдейки по всичко това, реших, че поставянето на едно пиано, един роял и три стола плюс няколко стойки, на които да се подредят многобройните инструменти, с които по-късно двамата музиканти ще свирят, не е кой знае колко голяма философия, още по-малко пък ще отнеме повече от петнадесет минути. В дълбока заблуда бях, скъпи читателю!

   На вече празната, след изнасянето на цялото оборудване на Ray и групата, сцена излезе една жена на средна възраст, която застана с гръб към публиката и дълго съзерцава празната сцена. В един момент тя реши, че се е "надъхала" достатъчно с атмосфера и енергично се прибра зад кулисите. В този миг започна едно масово изнасяне на огромни саксии с цветя, които бяха подреждани елепсовидно на сцената. След като това мероприятие приключи, дойде ред на "тежката" работа да се изнесат гореспоменатите инструменти и инвентар, изразяващ се в споменатите вече три стола и няколко стойки. Но ако си мислите, че с това се изчерпаха ритуалите, преди концертът на Roger Hodgson да започне, жестоко се лъжете! Дойде време и за няколкото персийски килима, застлали местата, където евентуално ще стъпва Roger. Досега знаех за двама китаристи, които свирят върху персийски килими - Steve Howe от Yes и Greg Lake от ELP. Сега вече знам, че и Roger Hodgson е гледал техни концерти или просто от скука е решил и той да пробва на стари години какво е усещането да стъпваш на меко по време на концерт. Абе звезди, какво да ги правиш... За да не ви отегчавам, само ще допълня, че тогава, когато всичко по сцената вече беше готово (около 9:00 ч.), на нея отново излезе онази женица и след кратко размишление поиска пълно пренареждане на саксиите.....

   Най-после всичко бе наред и Roger Hodgson, облечен в снежнобяла риза и панталон, излезе на сцената, като истинска суперзвезда изчака да стихнат аплодисментите, седна зад пианото и засвири "Take The Long Way Home". Буквално в този момент всеки един човек от десетхилядната публика забрави за всичко, случило се на сцената допреди малко, и в следващите два часа изпадна в невероятен транс, който - убеден съм - продължи и много след края на този необикновен концерт. Откровено ви казвам, изумителен е начинът, по който един музикант (па макар и той носещ името Roger Hodgson), пеещ и свирещ единствено на пиано и акустична китара, подпомаган от един виртуоз в лицето на Aaron MacDonnald (саксофон, клавишни, хармоника и всевъзможни духови инструменти и перкусии без барабани), могат да създадат толкова богат, плътен и обемен звук, при който липсата на барабани, бас и електрическа китара да не се чувства въобще! На първо място трябва да ви кажа, че гласът на Roger не е мръднал и този човек пише история днес. По време на концерта той сподели, че песните от репертоара му, създадени от него със Supertramp, днес звучат още по-добре, отколкото преди, и действително беше така. Безспорно на някои места аранжиментите са пипнати, с цел осъвременяване на общото усещане, но като цяло тази музика е невероятен катализатор на положителна енергия, когато я преживяваш на живо. Още в самото начало на концерта Roger подсказа и за своето добро чувство за хумор. При първите капки лек дъждец (който, слава богу, не беше проливен, а съвсем лек и краткотраен) се чу съвсем естествен призив от публиката към Roger да изпълни "It's Raining Again". С непринудена усмивка той се обърна към публиката и заяви: "Мислех да го оставим за по-нататък, но действително няма как да се пропусне този подходящ момент..." и естествено засвири тази прекрасна песен. За сетлиста какво да кажа? Това си беше един "саундтрак", проследяващ живота на Roger Hodgson, в който той изпълни абсолютно всички хитове от времето, прекарано със Supertramp, като се започне от "Breakfast In America" и се стигне до "Give A Little Bit", плюс някои от забележителните му солови изпълнения, над които се откроява композицията "Child Of Vision". Моите лични фаворити на вечерта бяха прогресивните класики на Supertramp: "Babaji", "School", "Don't Leave Me Now", "The Logical Song" и "Easy Does It / Sister Moonshine".

   Честно да си призная, и сега, когато се сетя за този концерт и затворя очи, отново настръхвам целият. Изключително удоволствие за сетивата е да присъстваш на подобно събитие. След края му си толкова положително емоционално зареден, че ти се иска да разпериш ръце и да се опиташ да полетиш към вечността и безсмъртието. Така се случи, че прекрасната музика, изпълнена от Roger Hodgson с неземния му глас, завладя Амфитеатъра край скалата Лорелей в тази приятна вечер на двадесетия ден на юли през лето две хиляди и осмо от новата ера, за да възвести едно отдавна известно кредо - че там, където има истинска музика, има и истински емоции, че там, където хората се усмихват един на друг, се усмихва и техният живот, че всички ние сме на тази земя, за да се радваме един на друг и да се пазим един друг, за да можем да съпреживяваме подобни емоции като тази наречена Night Of The Prog, чиято кулминационна точка беше именно концертът на "гласът и сърцето на Supertramp" Roger Hodgson.