По пълнолуние в родината на граф Дракула
- И какво ще правиш в Румъния пък ти? - На концерт ще ходя. - Коя група ще гледаш? - Moonspell. - Муун кой!? И що пък в Букурещ, тук нали има вече рок и метъл концерти през ден!?... Досещате се, това е част от мой скорошен разговор с не-меломан. Предполагам, всеки от нас е провеждал подобен, независимо от това дали става въпрос за концерти у нас или в чужбина. Прав беше човекът - рок и метъл събития и у нас наистина има вече почти през ден, но ако бях на мястото на известния журналист от миналото - Петко Бочаров, щях да апострофирам по следния начин - "Да, ама не!". Концертният пазар в България вече има солидна история и родните промоутъри добре изучиха спецификите му. Стана тенденция да се канят предимно именити (за стила си) банди, които имат сигурна публика и пълнят залите с ентусиазъм, макар и поувехнал. Алтернативната сцена, независимо дали става дума за различния метъл, рок, прогресив, готик и прочее, е силно стеснена. И именно затова в последните години най-силните световни имена от нея по неволя заобиколиха България. Казвам "по неволя", защото у нас никой не се сети да ги покани, въпреки сравнително елементарните им изисквания и хонорари, и въпреки че някой от тях свириха в съседни балкански страни дори по няколко пъти. И ние - феновете им, като едни същински хъшове сме принудени да ги дебнем по чужбина. Концертът на Kiss на стадион "Академик", който беше грехота да пропуснем, още не беше заглъхнал в ушите ни, когато се отправихме към Букурещ, за да видим на живо една от най-култовите банди на нетипичната сцена в последното десетилетие - Moonspell. Надупчените като швейцарско сирене пътища и трудно откриваемите румънски винетки не успяха да забавят ентусиазираната ни компания. Заредените парчетата на португалците отмерваха километър след километър, а автомобилът, сякаш подплашен от общото ни злостно мучене върху гласа на Fernando, хвърчеше с пълна сила под зоркия син поглед на шофьора.  Амфитеатралните сцени не са особено подходящи за концерти на екстремни банди, основно защото разположението на седалките изключва наличието на правостояща публика пред сцената, но пък от друга страна придават романтичен привкус на събитието. Бях се настроил за яка бутаница за места близо до музикантите, но се оказа, че такива реално няма да има. Празното пространство, разделящо същинската сцена от първите редове на трибуните, бе оставено празно и представляваше нещо като буферна зона, която почти не влезе в употреба. Въпреки че театърът беше вече наполовина пълен когато влязохме, къде с късмет, къде с ловка хитрост и бодри прибежки, успяхме да заемем възможно най-добрите места - почти най-отпред, фронтално срещу сцената. И зачакахме... Първата подгряваща банда излезе точно навреме на прилично голямата и семпло декорирана сцена. Надъханите млади румънци от Sincarnate праскаха мелодичен дет метъл с пестеливи клавири и без почти никакви лирични отклонения. Стегнатото им половинчасово изпълнение направи впечатление с високото ниво на точност и професионализъм, както и с чудесно балансиран звук, с доста по-нормални нива на сила от оглушителните мазаници, които сме свикнали да чуваме по екстремните концерти у нас. Втората съпорт група се казваше Indian Fall и бе по-разчупена като звучене. Основно свиреха блек метъл, но тук клавирите, респективно мелодичността, бяха далеч по-обилни, а вокалът редуваше блендите, като на места и пееше чисто, а понякога дори имитираше женски вокали. И въпреки старанието, което влагаха, бяха видимо притеснени и приведени под тежкото име на бандата, на чиято сцена стояха. Защото дори и най-тъмните буреносни облаци се отдръпват смутено, когато на хоризонта се задава торнадо. А в случая то само чакаше падането на нощта, за да ни погледне с кръвясалото си око и засмуче в апокалиптичната си центрофуга.  В момента, в който светлината отстъпи мястото си на мрака и огромното пано с изрисуван смразяващ гробищен пейзаж светна в кърваво червено, Fernando Ribeiro изведе вярната си шайка на сцената. Дотук кротко седящата по местата си публика по вече препълнените трибуни моментално стана на крака и неистово започна да аплодира дългоочакваните гости, скандирайки името им. Сечта стартира без излишни обяснения и разтакавания. Още в първите секунди след началото се усети, че групата пред очите ни е необикновена. Кристалният звук, чието ниво беше малко по-силно от това на подгряващите банди, се пропи във всяко кътче на античния театър и облада около три хилядите чифта уши, жадно бленуващи злокобната му милувка. Естествено, в центъра на събитията стоеше демоничната фигура на фронтмена на Moonspell, който вещо дирижираше с поглед и жест вихрещите се наоколо стихии. Fernando е от този тип обсебващи личности, от които ти е трудно да откъснеш очи и уши. На живо гласът му звучи по-мощно и от студийните записи, а естественото му мистично обаяние е по-ярко дори от това на най-пищните негови фотосесии, на които съм попадал. За последното голям принос имаше и подходящото осветление, което удачно подчертаваше сатанинското излъчване на португалеца, потапяйки го в сенки и обливайки го в загадъчни нюанси през минута - две, в зависимост от тематиката и пулса на конкретното изпълнявано парче. Макар новият им албум "Night Eternal" все още да пари в ръцете на феновете, групата, изненадващо за мен, не беше решила сетлиста си в неговите цветове. За радост на най-вехтите си (и верни) фенове, които трудно приемат по-полираните и по-синтетичните им забежки от последните години, концертите от това турне протичат основно под знака на олдскуул класиките. Вълчи вой ознаменува началото с мощни изпълнения на острите като бръснач "Wolfshade" и "Love Crimes". Последва дежурното приветствие към румънската публика и глътка въздух с готик баладата "Opium", отдавна превърнала се в една от песните, които Moonspell не пропускат по живите си участия. Кратката стъпка напред в историята на групата продължи с "Awake". Разходката в миналото на този етап от концерта се разпростря до "Tenebrarum Oratorium II", една от коронните композиции в EP-то от 1994-а "Under the Moonspell", което те презаписаха на нов глас и преиздадоха миналата година. Знаех, че със сигурност ще чуем едноименната песен от новия албум, но не предполагах, че мълниеносното й изпълнение ще се превърне в личната ми кулминация за вечерта. Pedro Paixao сновеше между китарата и клавира, а ритмичните залпове на баса и барабаните пореха въздуха, проправяйки път на оглушителните ревове на Fernando. Самият той, когато не куфееше в унисон с останалите от групата, ритуално разперваше ръце и застинал в типичната си поза сякаш искаше да улови и задуши емоцията на публиката в скорпионската си прегръдка. Отровните игли в гърлото на гласовития чародеец продължиха да пробождат душите ни тегел след тегел. На места бяха плътни и чисти, на места цинично-разкривени, а в повечето време дълбоко разораващи с острия си плуг всички мозъци и тъпанчета, които срещаха по пътя си. Заредиха се все тежки композиции от албумите, издадени в началото на новото хилядолетие, като единствената топла вълна, който успя да си пробие път сред ледените отломки, беше смъртоносното цвете "Scorpion Flower". Новият сингъл, утвърдил се изненадващо бързо като хит, звучеше перфектно дори и без живото присъствие на омайния глас на Anneke van Giersbergen, който все пак галеше ухото, но бе пуснат на запис. Като семпли звучаха и по-голямата част от симфоничните клавирни подложки в повечето от парчетата, докато Pedro държеше китарата. Поредният поглед назад във времето дойде, за да затвърди суровия характер на спектакъла. Ако все още беше останал някой, който таеше надежда, че може да намаже нещичко от по-експерименталните "The Butterfly Effect" и "Sin/Pecado" (особено), я остави тук. По време на "Mephisto" Fernando накара цялата публика да участва в шаманския му танц, призовавайки всички дружно да вдигнат ръце и да прободат небето с дяволските рога, показани с пръсти. Произнесеното монотонното заклинание на древен език и огненият ритъм от барабаните на Miguel Gaspar допълваха усещането за присъствие на масов вуду сеанс. Басистът Aires Pereira, който беше най-подвижният човек на сцената след фронтмена, също взе дейно участие в хипнозата. Токов удар в края на "Full Moon Madness" потопи сцената в пълен мрак и загаси ефектната проекция на постепенно уголемяваща се луна над музикантите. Това обаче не ги смути и те довършиха песента в пълен синхрон, под естествената светлина на пълната месечина, показала се като по поръчка иззад облаците именно в този сюблимен момент. В даден момент Fernando дори притича да вземе фенерче, за да освети сета на барабаниста, а известна част от публиката изобщо не разбра, че се е случил технически гаф, тъй като това не повлия на озвучаването, а тя бе дълбоко потънала в музикално-сектантския си транс.  Докато събирахме мислите си, блуждаейки из огромния Букурещ, съвсем не ни беше страх от нощна среща с някой роднина на Граф Дракула. Просто знаехме, че няма начин всеки уважаващ себе си вампир в околността да не е посетил концерта и да не е омаломощен като самите нас в момента. И сега, след като всичко е вече само един горещ спомен, мога с ръка на сърцето да заявя, че ако има планина, при която наистина си струва Мохамед да отиде, то тя носи името на мрачните португалски лунатици Moonspell.  Violator изостря апетит преди концерта |
