SYMPHONY X - "Paradise Lost"

След като подскочиха на място с амбициозния, но не особено провокиращ "Odyssey", Symphony X поеха дълбоко дъх и се втурнаха стремглаво напред. Не знам дали цялата петилетка мълчание е помогнала на Michael Romeo и компания да открият своя "Изгубен рай", но със сигурност направиха един от най-силните прогресив метъл албуми на годината.
   В "Paradise Lost" дежурната симфоничност е изнесена на по-заден план и отстъпва водещата роля на плътни рифове и парещ ушите китарен звук. Епичността, в моментите в които припламва по-ярко, намира своето изражение в приятна заразителна мелодичност, а не в излишна патетична приповдигнатост. Не нагарча и не стои като кръпка върху камшичните рифови резачки. Китарите на Michael Romeo винаги са били агресивни и скоростни, но този път има и някаква солидна монолитност в звученето им. Повлияният основно от класическата музика виртуозен китарист този път е решил освен да ни разбърква мозъците със заплетени сола и подложки в шантави размери, да ги поразмачка и с тежка метална мощ.
   Всяко парче притежава интересна мелодична линия и разточителността е сведена до минимум. Няма претенциозни половинчасови опуси от по няколко части, а средната дължина на песните е 5-6 минути. Инструменталните разсвирвания, където ги има, са доста стегнати. Това задържа вниманието на слушателя върху музиката и не му оставя излишни празни пространства, подходящи за разсейване.
   Кратка, но достатъчно внушителна симфонична композиция открива албума. Хоровите мотиви а ла Вангелис, които се извисяват над звука на класически инструменти, се прокрадват впоследствие на още няколко места в останалите парчета от албума и ги украсяват с мистичната си дълбочина. Още първите секунди след клавирното интро на "Set the World on Fire" категорично заявяват поетата хеви линия. Безкомпромисните вокали на Russell Allen през повечето време сякаш са захапали музиката и дращят с остри зъби по нея, оставяйки дълбоки белези. Нагнетеният гневен куплет се редува с изграден във възходяща линия мелодичен припев. Песента е написана така, че да се запомни отведнъж и за да бъде ударен фаворит. Същото важи и за "Seven", части от която можеш да затананикаш веднага. Тези две песни със сигурност ще намерят своето място в бъдещите живи изпълнения на бандата.
   Едноименната композиция "Paradise Lost" е в бавно, почти баладично темпо. Основният мотив е приятен, също се запява с лекота, а краят на композицията е изграден върху насложеното му повторение. Тук и в баладата "The Sacrifice" са почти единствените моменти, в които могат да се чуят чисто пиано, акустични китари и пеене с мека бленда. Стартиращата със страховито бас интро "Domination" и "Eve of Seduction" са изпъстрени с ярки и напластени китарни мотиви, което ги прави доволно мейдънски. Дори във вокалните линии на първата има пасажи, които силно напомнят на хеви класиката "Powerslave". Мистични източни мотиви украсяват и композицията "The Walls of Babylon". "The Serpent's Kiss" и закриващата "Revelation" са двете композиции, които ще компенсират напълно по-зомбираните прогресари. Много свирня има тук, всички инструменти редуват сола, а темпото и размерите са непостоянни като женско настроение и се променят през няколко секунди.