AVENGED SEVENFOLD - "Avenged Sevenfold"

Предишният албум на групата - "City of Evil" - беше покъртително добър и все още си спомням как посрещнах първото му прослушване с отворена уста. Имайки предвид, че доста групи преосмислиха концепциите си след неговото излизане, очакванията към непосредствения му наследник още повече се вдигнаха. M. Shadows - вокали, Zacky Vengeance и Synyster Gates - китари, Johnny Christ - бас и The Rev - барабани са вече заедно от доста години, а и интензивното концертиране (особено след мегауспеха на "City of Evil") няма как да не си е казало тежката дума - все предпоставки, способни да превърнат бандата в оръжие за масово поразяване. Но дали шайката от Калифорния ще успее да надскочи успеха - и музикален, и комерсиален - на предходната си творба? С този основен въпрос в главата завъртам едноименния албум.
   Завесата се повдига от орган. Откриващата "Critical Acclaim" тържествено и със замах рисува с вече познатите, характерни за бандата щрихи, освежени от препратки към "доброто старо време" с хардрокаджийски подвиквания, ала веднага като отчетлив нюанс се долавя едно неимоверно израстване в композиционно отношение - нещо, което може да се усети в целия албум. Песента е и една от най-стръвните и силни в диска. "Almost Easy" залага на сигурното в типичния за бандата стил и мисля, че точно това е изиграло основна роля при избирането й за първо филмирано парче от албума. "Scream" пък ни посреща с фантастичен риф и сола - Zacky Vengeance и Synyster Gates във върхова форма. Прави впечатление, че групата вече не се страхува да експериментира с различни инструменти - присъствието на цигулки, орган и женски вокали не е просто допълващо звено, а съществена част от музиката. Пиано арпежите в куплетите на "Unbound (The Wild Ride)" имат основна заслуга за една от най-красивите мелодии в албума, а самата песен е сред личните ми фаворити с нахъсаното начало, ескалиращо до кулминацията с прекрасния хоров пасаж в средната част, за да се успокои в прегръдката на детските вокали в края. Всъщност, ако трябва да посоча парче, с което бих се опитал да "запаля" някой по този албум, това ще бъде точно въпросната песен. Но творението, което с чиста съвест бих могъл да нарека "постижение", ни връхлита малко преди края - "A Little Peace of Heaven". Дали любовта или нейният край е истинското докосване до рая е въпрос, на който всеки би могъл даде собствен отговор, а A7X ни предоставят тяхната интерпретация. Но това вече не е песен - това е своеобразен мюзикъл, в който всеки от групата изиграва своята роля, дава своя принос, за да превърне тази осемминутна водевилна постановка в истински 32-каратов диамант. А раят от заглавието за мен ще си остане раят на заиграване със стереотипите, пълната композиционна свобода.
   Естествено, дискът има и своите по-спокойни моменти. Полубаладичната "Gunslinger" (със стилното си блусарско начало) и финалната "Dear God" добавят нужната лежерност в албума, за да не натежи той в една или друга посока, но в никакъв случай нямат статута на баласт.
   Това, което ми липсваше обаче, беше прощъпулникът на предходния албум - онзи елемент, който да те грабне от първата минута и да те пусне чак в края, когато последните звуци отшумят. Новата творба разкрива истинската си красота при второ, трето прослушване, но ако й ги дадете, тя ще ви се отплати многократно. Пробвайте!