BAUHAUS - "Go Away White"

Ликувайте безкръвни същества с мрачни души и нощни очи! Събудете се от четвъртвековен сън, станете от леглата с форма на ковчези, изплакнете устата със свежа кръв, навлечете някоя черна дрешка и изпълзете от студените си подземия, за да приветстваме заедно предводителите. Да, след предълго отсъствие Bauhaus отново са тук и отново, макар и според самите тях - за малко, ще поведат призрачните редици.
   Първите стъпки към "Go Away White" бяха направени още преди десет години, когато готик легендите се събраха за турне. Тогава, наред с кавъра на Dead Can Dance - "Severance", записаха и чисто нова песен - смразяващата "The Dog's a Vapour", на която е било писано да стане един от основните жалони в новия албум, реализиран, за жалост, едва тази година. Парчето наистина е едно от най-внушителните, които Bauhaus са правили изобщо. Бавното минорно темпо е провлачено като походка на ранено животно, а звуците и ефектите очертават гъста индустриална мъгла, която крие във влажната си прегръдка протяжния вой на Peter Murphy. Режещи звуци ускоряват пулса на песента след средата. Воят постепенно преминава в писъци. От своя страна те стават все по-остри и по-остри, докато накрая не се задушат в собствената си предсмъртна агония.
   Другата бездънна черна дупка в албума е минималистичната ембиънт красавица "Saved". Тя се явява нещо като нерегламентирана граница, която условно разделя албума на две части. В първата място са намерили по-бързите и ритмични парчета, а във втората е тежката артилерия - по-мракобесните и унесени композиции. На преден план в "Saved" е гласът на Peter Murphy, който сякаш е изпаднал в дълбок хипнотичен транс. Постоянна компания му правят всякакви шумове - гъвкави електронни ефекти, всевъзможни семплирани звуци, както и изнесени много назад бас и саксофон, криволичещи в нестройни джаз линии. В подобна стилистика е изградена и кратката, закриваща албума импресия "Zikir", с тази разлика, че тук пеенето е сведено до минимум и се изразява в мистични бекинг напеви, а посланието е издърдорено в отвеян речитатив.
   Нито фънкарският бас и проплакващото дезориентирано пиано в края "Mirror Remains", нито веселото подсвиркване и игрива мелодийка в "Black Stone Heart", могат да неутрализират общата злокобна и студена атмосфера в тази втора част на албума. Докато в началото властва пост-пънкът. Автентичен, неподправен, като излязъл от края на 70-те. Огромни дози циклично дрънчащи китари ни посрещат в откриващата "Too Much 21st Century", която е нетипично праволинейна на фона на останалите парчета в "Go Away White". Социалните послания не са особено убедителни, а веселяшкият дух го прави неподходящо начало на албум на легендарните мрачни проповедници.
   С "Adrenalin" обаче всичко бързо си идва на мястото. Тук китарите упорито продират оголените до кокал басови линии с врещящите си бръснещи стружки. Вокалите на Murphy са агресивни и непредвидими. Ту криволичат нестройно и лигаво, ту смразяват кръвта с безстрастния си басов си кънтеж, ту избухват в изправящи косите абстинентни гърчове. В "Undone" клавирите вече са по-осезаеми и дълбоки, а електронните ефекти и ембиънт звуци започват все по-безапелационно да си пробиват път изпод резливите китари.
   За разлика от хитово звучащата, но тъпчеща на едно място "International Bullet Proof Talent", психеделичната "Endless Summer of the Damned" е една от най-разчупените песни в албума. Започва спокойно, но внезапно ритъмът се променя и инструментите, сякаш вбесени от това, полудяват и до края не спират да облъчват с адския си нойз вече и без това прокълнатите ни мозъци.
   Не е важно защо Bauhaus изплуваха отново на повърхността! Не е важно, колко точно ще останат там. Важното е, че не са се променили. Че преди да се гмурнат отново в дълбините, ще сложат сол в раните на болното ни общество, ще доопеят някой друг лутащ се в небитието мъртъв вампир и ще засенчат поне за малко светлината наоколо!