MOTLEY CRUE - "Saints of Los Angeles"

Лидерите се завърнаха! Motley Crue са отново тук и ритат задници. Това е първото нещо, което се набива на уши, когато си пуснеш "Saints of Los Angeles". Дискът е много близо до най-доброто творение на Vince Neil, Mick Mars, Nikki Sixx и лошото момче Tommy Lee "Dr. Feelgood" - истински неподправен рокендрол. Така, както само големите го умеят. Дори обложката - стилизиран кръст от четири преплетени голи женски тела, наподобява рисунката на класическия албум от 1989 година. А, че Motley Crue са лидери спор няма - лидери на глема, лидери на американския рокендрол през 80-те, лидери на сцената в Лос Анджелис, лидери по скандали. Завръщането към звука от 80-те години на миналия век е много добро решение, защото с последните си няколко творби Motley Crue се бяха оплели в експерименти, безпътица, странни залитания и раздели. Посредствеността до такава степен беше завладяла инструментите на четиримата светци от LA, че по-интересното около тях през 90-те не бяха албумите, а наркотиците, катастрофите, скандалите и по-конкретно скандалите около семейство Lee - Tommy и знойната спасителка Pamela - а те, не мога да си изкривя душата, определено бяха по-интересни. И ето, че дойде 2008-а година, когато Motley Crue в оригинален състав, онзи, който направи името на бандата етикет за качество, представиха "Saints of Los Angeles". С него четиримата хулигани са успели да уловят духа на 80-те и едновременно с това да звучат актуално. Може би тайната се крие във факта, че самият диск е композиран по биографията на Crue - "The Dirt" - книга, проследяваща изгряването, падението и завръщането на една от най-известните банди - 100-процентово покритие на максимата "секс, наркотици и рокендрол". В "Saints of Los Angeles" си личи, че Vince Neil, Mick Mars, Nikki Sixx и Tommy Lee са във върхова форма. С албума четиримата се обръщат към себе си. Опаковали са в музика целия си живота като група - първия хит, парите, пръснати за жени и алкохол, татуировките, зависимостта от дрогата, загубата на контрол, милионите, концертите, умората и осъзнаването. В припева на едноименното парче по едно рамо удрят Josh Todd (Buckcherry), Jacoby Shaddix (Papa Roach), James Michael (Sixx AM) и Chris Taylor (Trapt). Рокендролът е изсвирен с необходимата доза свежест и е омесен с модерни елементи ("Welcome to the Machine"). В диска ще откриете само една балада - "The Animal in Me", в която е описана зависимостта на Nikki Sixx от хероина. "Down at the Whisky", "Saints of Los Angeles", "White Trash Circus", "Face Down in the Dirt" - удари между очите - вкусът на 80-те е ярък и оставя белег в съзнанието. Но не всичко е по мед и масло. В албума има и откровени простотии, особено в някои припеви. И слаби моменти като "Chicks = Trouble" и "Just Another Psycho" - добри парчета, но им липсва идея. Иначе в дванадесет композиции Motley Crue са представили всяка една страна от дългия си и (май) успешен път по магистралите на музиката. Те бяха актуални във всеки един период от близо 30-годишната си кариера. И живееха, и създаваха така, както само рокендролът повелява - на пълни обороти. С 200 км/ч по магистралата на живота. Сблъскаха се с хиляди проблеми, които сами си създадоха. Умираха и възкръсваха отново. Убиваха и все пак оцеляха. Защо за разлика от много други те са "Mutherfucker of the Year". Те са "Saints of Los Angeles". Те са онези, които не се отказаха дори, когато фенове и критика им пожелаха края. Когато бяха с "Face Down in the Dirt". Но продължиха. Защото рокендролът е мръсна работа и все пак някой трябва да я върши.