AC/DC - "Black Ice"

Тази група е особена. При цялата й привидна непретенциозност, при цялата любов на широките народни маси, които чупят полилея на съседа и при цялата погнуса на изтънчения естет с високи разбирания и високо самомнение. Тридесет и пет години AC/DC се придържат към канона и отказват да го напуснат с абстрактната инатливост на някакъв манастирски аскет, отдаден на постоянно повтаряща се молитва и втренчен в една точка. Естествено, AC/DC не са получили просветление. Все пак говорим за братя-емигранти от многодетно шотландско семейство, и двамата с неясна дикция и спорна широта на разбирането, за нюкасълски автомонтьор с капа, за фермер с чувство за прав ритъм и за още там един, който свири на бас с два пръста. При различно стечение на обстоятелствата тези хора щяха да са обикновени неудачници. Но те са мултимилионери и един от абсолютните символи на рока. Животът е интересен.
   AC/DC не присъстват в светските колонки, не се борят за мир, не пеят за Нелсън Мандела, не спасяват джунглите на Амазонка, не се снимат със слънчеви очила с Папата и не са приятели на Павароти. Тази група е пълно отрицание на поп-звездите с тяхната маниерна ангажираност, лустросана публичност и прочее. И в същото време е с двата крака в статуквото. Не може някой, който е продал 200 милиона албума да не е с двата крака в статуквото.
   AC/DC успяха да осребрят своята непретенциозност без да я напускат. В някакъв момент непретенциозността е станала умела поза и някой ни пробутва илюзията за неизменните квартални шемети, които бичат искрен рокендрол. Да препускаш на 53 години с ученическа униформа и все така да пишеш песни, чиито припев е повторение на заглавието, е, разбира се, инфантилно. И? Маркетинговата формула "групата на народа" работи при уж минимален риск: rock'n'roll is just rock'n'roll. Но на практика рискът е особено висок. Защото никой не е достигал и не се е задържал толкова време на такава позиция при експлоатирането на един и същ звуков и визуален шаблон. Дори The Rolling Stones. И те имат своите забежки.
   Почти всичко, което AC/DC ни поднасят, е измислено преди половин век от Chuck Berry. Включително походката на Angus. Тази група е целеосъзнат антипод на новаторството. И в същото време тя има две неподражаеми умения. Първото е да борави с електричеството както никой друг. Margaret, сестрата на братчетата и кръстник на групата им, е стратег. Едва ли има други, чието име да олицетворява делата им по толкова прям начин. AC/DC произвеждат и доставят чиста енергия. Второто умение е да се вкарват хрумвания в детайлите при все отнапред зададената матрица. Дяволът е в детайлите.
   "Black Ice" пристигна след осем години режим на тока. Осем години са осем години. Както и да ги погледнеш. За осем години цели течения в рока са покълвали, пораствали, разпъпвали, повяхвали и ставали на тор. Естествено, тук теченията са без особено значение. Защото AC/DC въплъщават и изчерпват рока в най-спартанската му и жилава форма. Тази форма е практически вечна.
   Групата преживя възходите и паденията на пънка, диското, ню уейва, прогресива, хип-хопа, метъла, грънджа, индъстриъла, пост-рока и каквото се сетите с безметежна лекота, защото никога не е обръщала внимание какво се случва наоколо. Затова когато оценяваме и съпоставяме нов албум на AC/DC, единственият ни избор е да го правим спрямо старите албуми на AC/DC. В това отношение "Black Ice" наистина е завръщане към "Back in Black". Brendan O'Brien - продуцентът на Pearl Jam и Bruce Springsteen е успял в онова, което Robert John "Mutt" Lange постигна в най-силните години на групата - да обуздае суровите стихии в шлагерна форма, без да потиска енергията и без да прекалява с пипането по пулта.
   Продукцията на звука винаги е играла немалка роля при AC/DC. "Stiff Upper Lip" (2000) бе оставен в ръцете на големия батко George Young и очаквано се върна към нерафинирания аналогов блус на Bon Scott. "Ballbreaker" (1995) бе изчистен от Rick Rubin до санитарния минимум с идеята да се придаде острота на песните, но от маниакалното влечение на Rubin към минималистичните форми пострада ударната сила. В "The Razor's Edge" (1990) Bruce Fairbairn почти прескочи кощунствената бариера към любимите си Aerosmith и Bon Jovi, но съумя да опази волтовата дъга между слепоочията. В средата на 80-те AC/DC бяха решили да се самопродуцират и я караха предимно на DC, тоест - на батерии. И така до славното време на "Mutt" Lange, което Brendan O'Brein върна по категоричен начин.
   Звукът на "Black Ice" е намерен с майсторство. Енергията е опазена и концентрирана. Пестеливите чинели на Phil Rudd, мъркането на Brian Johnson (когато не се дере) и неизменното "бум-бум, имам бас в ръце и трябва да правя нещо с него, бум-бум-бум-бум" на Cliff Williams се чуват с изумителна яснота. В песните е оставено достатъчно пространство и това придава сила на всеки акцент.
   "Black Ice" е достатъчен албум. На достатъчния албум ако му добавиш нещо - ще се натруфи, ако му махнеш нещо - ще се срути в кекава незавършеност. Трудно е да се правят достатъчни албуми. И е трудно да се прави еднаква музика, която не е еднаква. В "Black Ice" всеки риф, всяка акордова прогресия, всеки орнамент и всяко излизане от правия такт са там, където им е мястото. Да, дяволът е в детайлите.
   Братя Young са били в добра форма за писане на песни, а вдъхновението им отново трябва да търсим предимно назад - в и около "Back in Black". Пилотният сингъл "Rock'n'Roll Train" е кандидат за поредна AC/DC-класика. Парчето забива в духа на "Highway to Hell", със стегнат риф, хоров припев и без украшения. Brian Johnson пее в по-нисък регистър и да, точно така - пее. В албума е намерено място за нюансите в гласа му като допълнение към запазената марка на тенекиената бленда. "Skies on Fire" минава незабелязано на първо слушане, но следващите опити ни разкриват риф с втъкана мелодия. Завръщането на добрите мелодии е друга силна страна на "Black Ice". В "Anything Goes", доста нетипична за AC/DC песен, мелодията се води от партията на Johnson, а Angus и Malcolm се дуелират с... пъргави слънчеви зайчета. Цялото усещане е за някаква пантеистична ведрост и любов към света. "Big Jack" е наситена забивка за чупене на полилеи. "War Machine" носи овладения хъс на "Givin' the Dog a Bone" и е поредния кандидат за нова класика. Нататък, до десетата песен, слушаме AC/DC в добра форма и средно темпо.
   И тогава идва ред на "Stormy May Day". Angus навлиза със слайд китара, Phil Rudd демонстрира Бонъмска разгърнатост, а Brian Johnson вие като стар котарак, обезпокоен от набиращата сили пролетна буря. Песента е своеобразен прочит на "In My Time of Dying". Това е втори опит на AC/DC да ползват ресурси от цепелинския епос, след като навремето бяха взели рифа му за нуждите на "Badlands от Flick of the Switch" (1983). Но тук работите са на друго ниво и "Stormy May Day" изненадва с нагнетяван и поддържан до финала драматизъм.
   "Rock n‘Roll Dream" е другата изненада, със своята почти баладична структура и поредните тревожни бълнувания на Johnson. "Money Made" е друг потенциален шлагер, чиито встъпителен риф е сбит до възможния минимум по подобие на "Cover You in Oil" от "Ballbreaker" (1995), а носещият риф под вокалите напомня за "Back in Black" без да дразни. За разлика от "Rocking All the Way", чиито припев буквално копира този на "Highway to Hell". Хайде, нямаше нужда.
   След двадесетгодишно прекъсване Brian Johnson отново е автор на всички текстове. Което, разбира се, не ги прави по-умни. Но "Black Ice" е умен албум. Без да е интелектуален. Имах си хас! Пу-пу! Опазил Бог! Ако някой търси смисъла на живота, няма да го намери тук. Албумът представлява просто радост от живота. Животът на базисно ниво, с всичките му енергични пулсации и без симптоми на сърдечна аритмия. Какво по-хубаво от това човек да се усеща жив.
   За маркетинговата стратегия, която предхождаше премиерата, за оскъдната информация и умело тиражираните слухове, за договора с "Walmart" и продажбата на диска като битова стока за населението, за "iTunes" и пр. "Metal Katehizis" надлежно осведоми и ще осведомява.
   "Black Ice" е най-силният албум на AC/DC поне от "The Razor's Edge" насам. Директното му влизане под No 1 в класациите на двадесет и девет държави показва, че ще е и най-успешният. Групата за първи път прави такъв показен удар навсякъде и повсеместно. Рокът е жив и здрав.
   Оценката е поставена с две наум, че същият екип от музиканти е създал "Back in Black" и "For Those about to Rock".