PAIN - "Cynic Paradise"

Ужасно трудно е да започваш писането на ревю. Още по-тежка става задачата, ако под ножа пада не поредното албумче, а творение на любим проект. Любим още от самото му начало. Любим не само заради главния герой, а най-вече заради четири от петте албума, създадени в рамките на по-малко от дузина години - и заради недостижимото великолепие на "Rebirth" (1999) и "Psalms of Extinction" (2007), и заради експериментаторския дух на "Nothing Remains the Same" (2002), и заради бруталните, макар и плахи първи стъпки в попрището на индъстриъл метъла с едноименния дебют от 1997 г... че дори и заради без(раз)личието, лъхащо от "Dancing with the Dead"... Е, добре де, за последното си поизкривих душата - въпросният диск от 2005 г. не беше лош, но не бе и нищо особено. Нищо, което да запомниш. Нищо, което да те кара да си го пускаш пак и пак. Уви, същото може да се каже без заобикалки и за новия албум на Pain.
   Появата на "Cynic Paradise" бе предшествана от масирана рекламна кампа'ния - как Peter Tagtgren се завръща в кораба майка "Nuclear Blast" (след цяло десетилетие гастроли ту в "Universal", ту в "Roadrunner"), от което би следвало да се очаква нещо кой знае какво...; как вездесъщият гуру на шведската метъл сцена най-сетне е допуснал и други музиканти до записите на някои от песните на едноличния си проект, по-точно барабанистът, басистът и китаристът, попълващи концертния състав на Pain (справка на живо - 25 април 2009 г., клуб "Blue Box", София); как в две от новите парчета се чува гласчето не на кого да е, а на самата настояща предводителка на Nightwish... Изобщо - все факти, предизвикващи шум из специализираните медии, но нищо повече. Що се отнася до същественото, а именно съдържанието на диска... Както някой беше писал някъде съвсем наскоро - не лошо, но и нищо особено.
   Едно от основните определения, залепващи от раз за "Cynic Paradise", е "разнообразен". Реално погледнато, това е може би най-многопластовият албум на Pain, предлагащ всевъзможни идеи, комбинации от хрумвания, изразни средства... и може би именно тук се корени проблемът. Сякаш Peter се е чудил накъде да поеме - дали към добре познатите аудио-екстремности или към комерсиалното евродиско с китарки? Към добре продаваните Rammstein-ски стакато-рифове или към експериментаторството? Да, разнообразието е налице, но и лутането се усеща осезаемо...
   Началото е адски силно. Мистър Tagtgren ни помита с бруталната електро-рифачка "I'm Going In”, явяваща се перфектна за откриване на албум, и приятно раздвижената й посестрима "Monkey Business", чиято мелодична линия навява леки и изключително благи асоциации с едноименния диск на Hypocrisy. Следва задължителният китаризиран денс хит (в случая "Follow Me" с участието на Anette Olzon) - добре отработен похват, спечелил на Peter слава и извън метализираните кръгове, но и не съвсем незаслужени сравнения с E-Type още в края на 90-те години. "Have a Drink on Me" пък предлага среднотемпов електро-садърн рок с игрива, едва ли не Cinderella-джийска слайд китара, която обаче някак си не се връзва в цялостната картина. За щастие, адът се отприщва отново с "Don't Care" - песен, достойна за удостояване с подзаглавието "Adska Tresnia!" (брутализмът безспорно е усилен и от факта, че парчето е записано с жив барабанист). Следват два синтетично-шестструнни марша - леко безличният "Reach Out (and Regret)" и мааалко по-зарибяващият "Generation X", чийто край дава началото на другата константа в албумите на Pain - задължителната бавна композиция. Вярно, "No One Knows" може и да е мнооого далеч от неповторимостта на шедьоври като "Dark Fields of Pain" от "Rebirth", но все пак става. Уви, точно обратното важи за постната "Live Fast / Die Young (It's a Cynic Paradise)"... но и тази горчилка бива бързо преглътната и забравена благодарение на двойката финални шамари в диска - валякът "Not Your Kind" (осезаемо по-силен от събрата си по темпо "No One Knows") и завършващата брутална (и адски раздвижена) електро-риф-мелачка "Feed Us". Зверско парче, въпреки участието на дамата от Nightwish!
   И така, след противоречивите чувства, блъскащи се из междуушното ми пространство дори и след N-тото завъртане на албума, няма как да не обърнем внимание и на големия плюс в цялата работа - плюс, за съжаление наличен единственото в специалното издание на "Cynic Paradise". Става дума за скромен на вид бонус диск, съдържащ само 5 песни. Две от тях спокойно биха могли и да не виждат бял свят, по-точно кухата клубна версия на "Clouds Of Ecstasy" от "Psalms Of Extinction" и т. нар. "Rectifier Remix" на "No One Knows", звучащ доста... ректумно, ако мога да си позволя да перифразирам заглавието... Оригиналът на "Follow Me" (без вокалите на Anette!) обаче си е ценна находка, както и да го погледне човек, а двете кавър версии, поставени в началото на въпросния CD #2... Майко мила! Накратко, "Behind the Wheel" е убийствено адекватна преработка - чувството на оригинала на Depeche Mode е успешно запазено, но същевременно веднага се усеща, че става дума за песен в изпълнение именно на Pain. Същото (че и отгоре!) важи за хита "Here Is the News" на Electric Light Orchestra - повярвайте, звученето му в случая е дори... още по-хитово! Изобщо, Tägtgren определено има дарба да преработва чуждо творчество по уникален начин (справка: Beatles-овата "Eleanor Rigby" или "Play Dead" на Bjork) и САМО заради въпросните два кавъра албумът си спечелва цели ДВЕ точки в добавка към първоначално заплануваните 5 от 10... Между другото, споменах ли, че е ужасно трудно е да анализираш творение на любим проект?