LAMB OF GOD - "Wrath"

Така като гледам с каква скорост се сипят възторжените отзиви за новия албум на Lamb of God и с какви темпове вървят продажбите му, установявам, че не споделям възторга на света по отношение на "Wrath". Нужно е да спомена за дебюта под номер 2 в класацията на "Billboard", защото това си е истински подвиг предвид поголовния спад на продажбите на албуми в последните месеци. А бандата от Ричмънд, Вирджиния дори успя да надскочи постижението на чудовищния "Sacrament" по пласирани бройки в първата седмица след излизането му. Както уточних, обаче, този път аз ще вляза в ролята на опозиция. И то не защото "Wrath" не заслужава с качествата си подобно постижение, а защото според мен подходът на този албум е изначално грешен.
   Пътят на Randy Blythe и компания до настоящия момент бих могъл идеално да оприлича на представяне на атлет в дисциплината троен скок. Хиляди очи са вперени в него. Още при първите му крачки ("New American Gospel" - 2000 г.) всички предусещат как след секунди (в нашия случай години) ще видят нещо уникално. Наближаването на линията ("As the Palaces Burn" - 2003 г.) кара присъстващите да затаят дъх. Стъпването на дъската е перфектно и първият скок ("Ashes of the Wake" - 2004 г.) е толкова категоричен, че конкуренцията е нокаутирана още там. Вторият ("Sacrament" - 2006 г.) отвява всички, включително и тези, които са си мислили, че могат да имат някакъв шанс. И тук идва най-важният трети.
   За LoG той трябваше да бетонира позициите им; трябваше да се превърне в съвременен шедьовър, устойчив на времето; трябваше... Наместо това бандата се обърна и тръгна назад. "Wrath" ясно демонстрира миналото на създалите го музиканти и техните корени в хардкор сцената и в същото време е албум, който се "гордее", че негови предшественици са "Ashes of the Wake" и "Sacrament". Именно заради завръщането на хардкор похватите (дори и клипа на "Set to Fail" показва типичното за тази сцена отношение група-публика) дискът най-чуваемо се родее с "As the Palaces Burn". "Contractor" и "Everything to Nothing" са типични примери за гореказаното, въпреки че развитието им не оставя съмнение по отношение на годината, в която са записвани - LoG израснаха адски много и като композитори, и като музиканти - и това личи от всеки тон в "Wrath". Това, което липсва, е новото, различното. Нови рифове има, да, но идеите, в които са впрегнати, вече сме ги чували оползотворени и преди. Не съм против, когато това ни дава песни като безкомпромисно злобната "Fake Messiah", разкъсаната от божествено соло "Grace" или трошача на кости "Broken Hands". Против съм, когато получавам много добър албум от група, от която вече спряхме да очакваме просто "много добри" албуми.