MEGADETH - "Endgame"

Такааааа.... Ето, че и Megadeth се разписаха през тази година. И почти завършиха дългия път към поредното откриване на собствената си идентичност, позагубена в края на хилядолетието. Сравнения между завръщането им (защото това си е завръщане, преминало през три диска) и завръщането на Metallica са невъзможни. По простата причина, че вторите направиха завръщане към миналото и рязък завой с "Death Magnetic", за да се качат отново на пистата. Докато при Megadeth преходът от експеримента "Risk" (1999) до "Endgame" се получи много плавно и закономерно. И ето, че пред нас е 12-ия студиен диск на бандата, преминала през много вътрешни противоречия, смени, раздели и, разбира се, ново начало. И отново виждаме нови имена. Типично за Dave Mustaine - с всеки нов запис да се появява различно лице. Това вече не прави впечатление никому. Изключвам периода 1990-1998 г. Тогава се случваше невъзможното. А и самият мистър Mustaine е доказал, че винаги се е обграждал с кадърни и можещи музиканти. Този път това е Chris Broderick (Nevermore, Jag Panzer). През последните години кариерата на групата върви все нагоре и резултатът е "Endgame". В него ясно личи стремежът на Dave да се върне към най-силните си години (каквото и да си говорим Mustaine е Megadeth и Megadeth е Mustaine). Това започна още с "The System Has Failed" (2004) и продължи през "United Abominations" (2007). И така през 2009-а се появи тяхното логично продължение. Диск изцяло излязъл от периода преди 1997 година или по-скоро е целенасочено обръщане към миналото с поглед в бъдещето. Защото посоката беше зададена още с противоречивия "The World Needs a Hero" (2001) и защото при (Mega)Dave няма нищо случайно. Всяка композиция навява спомени от един или друг период на групата. Което се приема и от критиката, и от феновете доста топло. Навсякъде ревютата на "Endgame" са възторжени и бляскави. Оценките не падат под деветка, с малки изключения. Още откриващият инструментал "Dialectic Chaos" запраща слушателя към началото на "So Far, So Good...So What!" (1988) и онова пиршество "Into the Lungs of Hell". А след него едно интересно и на моменти отровно дежа-вю. Интересно, защото всяка композиция може да се причисли към определен диск от периода 1985 - 1997 г. Отровно, защото това, което ни се предлага, вече сме го чували в една или друга обвивка. Но това не означава, че отделните части са взети и съединени изкуствено. Албумът определно звучи плътно и завършено. Роля за това има и продуцентът Andy Sneap, работил с...разбира се Dave Mustaine. "This Day We Fight!" е излязла от култа "Rust In Peace" (вокалните линии се припокриват, а напрегнатият ритъм те удря в лицето, както всяка една нота изсвирена през 1990-а). "44 Minutes" е част от мрачния "Youthanasia". Началният "нервен" риф и въобще рифовете в "1,320'" директно насочват към "Peace Sells... But Who's Buying?" А "Bodies" е излязла от шедьовъра "Countdown to Extinction". Подобни препратки се откриват във всяка една композиция, включена в настоящото творение на Dave Mustaine, James Lomenzo, Shawn Drover и Chris Broderick, който в този диск е близо до гениалността. Прав е Mustaine в похвалите си по адрес на новия си китарист. Broderick свири и свири, та се къса. Останалите не му отстъпват по нищо. За тях обаче знаем вече от предишните Megadeth-ски творения. Албумът е пълен с разнообразни, запомнящи се и впечатляващи сола. Сола в началото на композициите, сола в техния край, сола в средата, сола под вокалите, сола, сола, сола...които пресоляват манджата. Това солиране на моменти идва твърде много. Но като един от малкото недостатъци на творбата, може да се пренебрегне. Останалите парчета завъртат колелото и миналото продължава да се оглежда в настоящето, а най-вероятно и в бъдещето, като се имат предвид продажбите от първата седмица на излизане на албума (45 000 в САЩ и 9-а позиция в Топ 200 на "Billboard") и класирането му в някои национални класации (Канада - 4-а позиция, Финландия - 7, Австралия - 10, Норвегия - 15, Германия - 21, Великобритания - 24 и т. н.). Но да се върнем на съдържанието: Малко по-различни композиции се оказват личната "The Hardest Part of Letting Go... Sealed with a Kiss", което се води (псевдо)баладата на диска с готина акустична линия и закриващата "The Right to Go Insane" с нейния груви бас в началото, тежкарския ритъм след това и мелодичния припев. И независимо от всичко с "Endgame" групата като с магическа пръчка прескача от 1997-а в 2009 г. Това трябваше да е албумът след "Cryptic Writings". Албум, който събира в себе си всичко онова, което наричаме "Megadeth" - плътни и мелодични рифове, бясно препускане по грифа, смазваща и разнообразна ритъм секция, смяна на темпото, плавно преливане на настроенията и над всичко това изцеденото през зъби пеене на Mustaine. Защото и тук той не може да избяга от себе си и слава богу. Текстовете, освен дълбоко лични, отново бясно критикуват политическата система в САЩ и най-вече управлението на Джордж Буш.
   Така, че най-заслужената оценка на новия, 12-ти поред Megadeth, е...9. Защо? Защото малко не му стига да получи статут на шедьовър. Защо? Заради забележките по-горе. Но като гледам устрема на Mustaine и компания може би със следващия диск и това ще стане. Може би...