IMMOLATION - "Majesty and Decay"
2010, Nuclear Blast Records/Wizard
Винаги, когато слушам Immolation, се изумявам от неповторимата атмосфера на обреченост, която внушават с музиката си. По това се познават наистина големите групи - уникалния стил. В осмия си албум (и първи за "Nuclear Blast") американците отново стоварват нажежена до бяло наковалня от рифове върху главите ни. С всяко следващо парче от "Majesty and Decay" тягостното чувство за някаква прокоба се засилва все повече. Музиката им е трудна за обрисуване с думи, но едно нещо е неоспоримо - качеството.
Новият албум отново е продуциран от дългогодишния партньор на бандата - Paul Orofino и това си личи от първата секунда. Веднага след интрото започва злобарската рифовка на "The Purge" - може би най-бързото парче в албума. "A Token of Malice" продължава тази линия, като видимо забавяне се забелязва едва със заглавната "Majesty and Decay". Въпреки че Immolation винаги са били невероятно добри при темповите парчета, красотата на музиката им е най-осезаема, когато скоростта е забавена. Тогава съвсем отчетливо се усещат нещата, които отличават групата от десетките дет метъл конкуренти отвъд океана. Чуйте "The Rapture of Ghosts" и ще разберете какво имам предвид. Китарната работа на Robert Vigna и Bill Taylor смазва с толкова наситеност и мощ, на колкото е способен единствено Trey Azagthoth. Плътността на звуковата картина и дисхармонията в структурата на песните е запазената марка на Immolation още от началото на 90-те. Солата са хаотични, нервни, резки, но изведнъж, в рамките на секунди, преливат в някоя безумно тежка и епична мелодия.
Това е трудносмилаема музика, която започва да носи удоволствие едва когато преслушате достатъчно дет метъл. Признавам си, че и аз открих Immolation доста късно в музикалното си развитие, но сега са твърдо сред групите-институции, чието звучене никога не бих могъл да сбъркам. Американците правят своята музика вече почти четвърт век, а в момента ги издава най-голямата независима метъл компания в Европа. Не е зле, нали? От 15 януари Immolation са на турне в Северна Америка като съпорт на Nile, а на нас ни остава да стискаме палци да чуем "меденият" глас на Ross Dolan и на родна земя.
Стоян Цонев
Новият албум отново е продуциран от дългогодишния партньор на бандата - Paul Orofino и това си личи от първата секунда. Веднага след интрото започва злобарската рифовка на "The Purge" - може би най-бързото парче в албума. "A Token of Malice" продължава тази линия, като видимо забавяне се забелязва едва със заглавната "Majesty and Decay". Въпреки че Immolation винаги са били невероятно добри при темповите парчета, красотата на музиката им е най-осезаема, когато скоростта е забавена. Тогава съвсем отчетливо се усещат нещата, които отличават групата от десетките дет метъл конкуренти отвъд океана. Чуйте "The Rapture of Ghosts" и ще разберете какво имам предвид. Китарната работа на Robert Vigna и Bill Taylor смазва с толкова наситеност и мощ, на колкото е способен единствено Trey Azagthoth. Плътността на звуковата картина и дисхармонията в структурата на песните е запазената марка на Immolation още от началото на 90-те. Солата са хаотични, нервни, резки, но изведнъж, в рамките на секунди, преливат в някоя безумно тежка и епична мелодия.
Това е трудносмилаема музика, която започва да носи удоволствие едва когато преслушате достатъчно дет метъл. Признавам си, че и аз открих Immolation доста късно в музикалното си развитие, но сега са твърдо сред групите-институции, чието звучене никога не бих могъл да сбъркам. Американците правят своята музика вече почти четвърт век, а в момента ги издава най-голямата независима метъл компания в Европа. Не е зле, нали? От 15 януари Immolation са на турне в Северна Америка като съпорт на Nile, а на нас ни остава да стискаме палци да чуем "меденият" глас на Ross Dolan и на родна земя.
Стоян Цонев