STONE TEMPLE PILOTS - "Stone Temple Pilots"

През 2003 г., след като бяха останали едни от малкото действащи представители на така популярната през първата половина на 90-те американска алтернативна рок сцена, Stone Temple Pilots също потънаха в небитието. Неприятният, макар и не крайно неочакван край на квартета доведе до раждането на двама негови достойни наследници - мултиплатиненото формирование Velvet Revolver, дирижирано от вокалиста Scott Weiland в съучастие с музикантите от Guns N' Roses, и по-скромния му събрат Army of Anyone, обединил братята Dean и Robert DeLeo (съотв. китара и бас) с Richard Patrick от Filter. Уви, въпреки двата си чудесни албума, "револверите" се видяха принудени да се разделят с певеца си вследствие на все по-зачестяващото му наркотично опиянение, а "армията" просто се разформирова без много шум.

   За добро или лошо, в последно време същата онази алтернативна рок сцена, на чието световно господство бяхме свидетели до преди петнайсетина години, отново започна да проявява признаци на живот. Alice in Chains се преродиха във възможно най-удачния вид и създадоха един от албумите на 2009 г. Soundgarden възкръснаха и доказаха, макар и засега само на живо, че все още могат да бъдат онази всепомитаща сиатълска сила. Stone Temple Pilots също предприеха най-логичния ход - събраха се в класическия си състав, посвириха и записаха албум. Дотук - добре...

   Не знам дали решението на главните герои в настоящия ни разказ да кръстят първия си диск от 9 години насам на самите себе си може да се тълкува като своеобразен намек за намерението им да започнат всичко отначало и на чисто. Готов съм да се обзаложа обаче, че "Stone Temple Pilots" няма да успее да достигне, камо ли да надмине успеха на "Core" (1992) или "Purple" (1994) - поне не и извън границите на Щатите. Не, че дузината песни, композирани и продуцирани от братята DeLeo в притежаваното на барабаниста Eric Kretz лосанджелиско студио "Bomb Shelter", са лоши - не, ни най-малко, дори са доста приятни... но по-скоро като фон, отколкото за съсредоточено и доставящо искрена наслада слушане. Откриващият албума пилотен сингъл "Between the Lines" и плътно следващата го "Take a Load Off" дори успяват да доведат до носталгични усмивки с живителната си деветдесетарска енергия, но лека-полека, с всяко следващо парче, нещата се размиват. Общо взето, съдържанието на целия диск е изтъкано от свеж и лежерен американски рок, който обаче не предлага нищо, наистина нищо специално, с което да бъде запомнен. С други думи, ако сте се надявали да чуете поне една песен, способна да се мери със STP-класики като "Plush" или дори "Vasoline", ще останете дълбоко разочаровани.