BLEEDING THROUGH - "Bleeding Through"

Музикалният бизнес е гаден. Когато не продаваш много, получаваш по-малка подкрепа от издателя и ако със следващия си албум не продадеш повече, неминуемо ще изпаднеш в по-ниския ешалон - за теб няма да се говори много, ще те канят по-рядко по концерти и фестивали и постепенно дисковете на групата ти ще се превърнат в украшение за колекциите на ценителите. Случаят може да е леко идеализиран, но в общи линии така стоят нещата.

   Bleeding Through изглеждаше като да са напипали правилния пулс през 2006-а, когато се заковаха на първо място в американската класация за независими албуми с "The Truth", но после демонстративно отказаха да играят по правилата на същия този музикален бизнес. Наместо да се адаптират към изискванията на ситуацията, шестимата от Ориндж Каунти разпльоскаха мозъците на критици и фенове с пресата "Declaration" - диск, за който определението "шедьовър" може да е малко пресилено, но само малко (ревю). Защото в него нишките на метъл-кор, блек и дет се преплитаха с готическа атмосфера в стоманено въже, чиято единствена цел беше да удуши слушателя. И се справяше доста прилично, трябва да призная. При все това албумът се продаде доста по-слабо, отколкото заслужаваше. Така американците направиха комерсиална крачка назад, но със стил и без да изневеряват на себе си. Сега, през 2010-а година, е време за новия им, едноименен албум.

   А той е способен да очисти ушите ви от всякаква насъбрала се ушна кал. Само дето ще го направи с бръснач, без да е особено внимателен, и ще има кръв. Все пак и групата, и последната й продукция се наричат "Bleeding Through". Изпод името музиката атакува със стръвността на освирепял булдог, чиято желязна захапка къса парченца от плътта. Ухапванията не са малко - цели дванадесет (ако броим и интрото). Редуват се модерни метъл парчета, които е трудно да окичиш с едно-единствено стилово определение ("Salvation Never Found", "Divide the Armies", "Distortion, Devotion"), адови блекаджийски дупки ("Your Abondonment") и електронни бруталийки, тип "Fear Factory" ("Drag me to the Ocean", "Light my Eyes"). Звукът, създаден от Chris Harris, е по-органичен от измайсторения от Devin Townsend в предходния албум, но пък "лудият канадец" се прояви като по-добър в друг изключително важен аспект: комплектоването на всички стилови лица на групата. Тук границите са някак по-ясно доловими. Новият диск гради и наслагва, и макар да е много пипнат, товари значително повече слушателя, заради прекомерното си блъскане и наливането на олово в и без това тежката конструкция, позната от "Declaration". Солата са светъл лъч, но пък на места въобще не ми се връзват в тялото на песните. А най-лошото е, че в цялата история не се усеща развитие на групата, нито се чува отговор на въпроса "А сега накъде?" "Bleeding Through" (албум и група) просто печелят време. Или по-скоро губят. А всички знаем колко ценно е времето в наши дни. Музикалният бизнес много трудно понася безсмисленото му пилеене.