O.CHILDREN - "O.Children"

В средата на вече отиващото си десетилетие група английски младежи решават да си направят група. Кръщават я с ле-е-еко провокативното название Bono Must Die и за нула време успяват да нашумят в района на родния си Лондон. Към края на 2007 г. момчетата попадат в полезрението на самия си "кръстник" и загриженият за добруването на целокупното човечество фронтмен на U2 решава да разнообрази изпълнения си с постоянни тревоги за бедните и онеправданите живот, като осъди главните ни герои. В резултат бандата придобива едва ли не култов статус, макар да й е наложено доста неприятното "наказание" да смени името си. Така на бял свят изскачат Orphans [FKABMD] - последното е абревиатура на "Formerly Known As Bono Must Die" - но животът им трае едва няколко месеца. В крайна сметка, в началото на 2008 г. "осиротялата" шайка се разпада, но, както се оказва - за добро...

   Двама от членовете на покойните Bono Must Die - барабанистът Andi Sleath и чернокожият гигант Tobi O'Kandi (вокали, клавир), успяват да привлекат басиста Harry James и китариста Gauthier Ajarrista и поставят началото на O.Children. Като че ли не е случайно, че главните действащи лица в настоящия ни разказ се кръщават на последната песен от албума "Abattoir Blues/The Lyre of Orpheus" (2004) на Nick Cave & The Bad Seeds. Не са безпочвени и сравненията на музиката им ту с ранното творчество на току-що споменатото формирование, ту с Bauhaus, ту с Joy Division. Въпросните паралели заваляват от страна на медии и слушатели веднага след появата на пилотния сингъл "Dead Disco Dancer" и се задълбочават след издаването на умопомрачително прекрасния му събрат "Ruins", за да изригнат с канска мощ сега, в разгара на лятото на 2010 г., с раждането на дебютния едноименен албум на O.Children.

   И действително, съдържанието на диска би се харесало на всеки, залитащ по музиката от индустриална Англия, заливала света в самия край на 70-те и началото на 80-те години. Няма значение дали ще я наречем сумрачен пост-пънк, класически готик рок или първичен ню уейв - смисълът е ясен. Добавете и (миниатюрна) щипка от звученето, типично за съвременния британски инди рок, и най-вече изключително дълбокия и плътен баритон на Tobi O'Kandi, навяващ асоциации с въображаем великолепен хибрид между Nick Cave, Peter Murphy и Ian Curtis, и ще добиете относително точна представа за съдържанието на "O.Children". За капак на всичко, в 45-минутния запис не липсва и приятен собствен почерк, а и едва ли някой би имал нужда от сухо копиране на оригиналите в жанра. Не липсва и разнообразие, и то в завидни количества, при това "добито" единствено с помощта на минималистични китари, ранноосемдесетарска ритъм секция, призрачни клавири и този безкрайно силно въздействащ глас... Да, гласът на Tobi е може би най-силният коз на O.Children, но само в комбинация с великолепно композираната и аранжирана музика. И всичко това - още с първия албум! Не, направо не ми се мисли какво ли биха могли да сътворят тези четирима лондончани по-нататък... Към настоящия момент обаче е сигурно, че творението им най-спокойно застава начело на потенциалната опашка от претенденти за титлата "Дебют на годината".