AVENGED SEVENFOLD - "Nightmare"

Има два подхода за слушане на този албум, които вероятно ще ви накарат да стигнете до едно и също заключение, но по различни пътеки. Единият би бил на човек, който просто се е заинтересувал от диска заради вдигналия се около него шум. А другият - на фена, който прекрасно е запознат със случилото се с A7X след 28.12.2009 г., когато от този свят си отиде барабанистът им Jimmy "The Rev" Sullivan. Е, албумът, който беше написан още преди онзи злощастен ден в края на миналата година, вече е пред нас и потвърждава думите на членовете на бандата, че е най-мрачният им и "разчупен" диск. В "Nightmare" има насъбрана много тъга, много копнеж по изгубеното. И това е закономерно, след като почти всички текстове са пренаписвани след смъртта на The Rev и целият албум, всеки дребен детайл от него, е едно откровено отдаване на почит към починалия барабанист и споделено със публиката сбогуване. Духът на Jimmy осезаемо живее тук. Просто хвърлете око на обложката и обърнете внимание на надписа "foREVer" върху надгробната плоча; разгърнете книжката и прочетете благодарностите; вижте прекрасната стилизирана снимка на прегръдката между Rev и неговите колеги; изгледайте видеото (и особено края му) към едноименното парче. И може би ще разберете защо един фен като мен се чувства някак по-обвързан с това издание, отколкото би бил средностатистическият слушател. Тук дори Mike Portnoy се явява по-скоро поредното име сред кредитите, тъй като неговата основна роля се изразява в изсвирването на вече готовите дръм-партии. И той го прави по начин, предизвикващ съмнението, че зад комплекта ударни стои тъкмо онзи, който вече е напуснал този свят. Не казвам, че задължително е нужно да знаете тези подробности, но те хвърлят характерни нюанси върху картината, която "Nightmare" рисува.

   Чисто музикално новото творение на A7X расте с всяко слушане, защото дребните елементи и подводните камъни из него са много. Да, това е прогресивен, а не прогресив албум, но си направете експеримент и в края на отделните песни се обръщайте за миг назад, за да си припомните откъде е тръгнало съответното парче. Можете да останете сериозно изненадани, осъзнавайки колко мелодии, чупки и настроения са ви залели от колоните за има-няма 5-6 минути, като нито една смяна не дразни, а напротив - звучи като най-естествено продължение на съответния мотив. Примери са разкошната "Danger Line" (която стартира атакуващо, към средата успокоява демоните си в меланхолично отклонение и завършва с подсвиркване, което напомня за "Estranged" и "Patience" на Guns N’ Roses), "Victim" (чието богатство прелива от женски разпяващи вокали в началото към алтернативни и чувствени мелодии) и "God Hates Us" (където лековатото въведение е подвеждащо и равносметката го определя като прелюдия към най-твърдото и хапещо парче в албума). Изброените заглавия са на песни, свидетелстващи за вложен и, най-важното - реализиран! - огромен творчески потенциал. Финалният 11-минутен колос "Save Me" и носещата театрален привкус "Fiction" пък показват стилова освободеност, която прави компания на типичните за A7X композиции като "Nightmare", "Natural Born Killer" и "Welcome to the Family".

   Има обаче и фактори, които разделят "Nightmare" от оптималната оценка. Единият е малко понатежаващата му баладичност - освен чистите балади, скоростните парчета също са с навика да влизат в по-бавни коловози, което на моменти унася. Другият е M. Shadows, и по-точно неговият характерен маниер на пеене, който (след "City of Evil" и едноименния албум) сякаш позагубва способността си да изненадва. Албумът обаче напълно изпълнява най-важните си цели: да циментира позициите на групата като една от най-успешните на своето поколение и да изпрати съобщение към отвъдното. R.I.P. The Rev.