HALFORD - "Made Of Metal"

Десет години след появата на гениалния "Resurrection" хеви метъл иконата Rob Halford най-накрая извади от пещта неговия закономерен тематичен наследник. Със заглавие, което навярно кара банди като Manowar и Anvil да скърцат със зъби от яд, "Made Of Metal" не би могъл да бъде сравнен с нито една друга творба на металния бог от последното десетилетие - нито с експерименталния "Crucible", нито с еклектичния "Angel Of Retribution" и величествения "Nostradamus" на групата-майка Judas Priest, нито с - и слава богу! - онзи пропит с трогателно коледно настроение диск, за който всички искаме да забравим колкото се може по-бързо. "Made Of Metal" може и да не е експериментален, но определено носи новаторски привкус; разнообразен е, без да е еклектичен; и звучи величествено, ала за разлика от единствения концептуален албум в дискографията на бирмингамските железари, тук песните са директни, стегнати, хапещи, по младежки агресивни и заредени с максимум енергия. И, също като своя идеологически предходник "Resurrection", "Made Of Metal" е една от най-личните творби на мистър Halford.

   Албумът започва с яростния хеви метъл химн "Undisputed", чиито изпепеляващи рифови китари не само служат като мощна ракета-носител на уникалния глас на металния бог, но и демонстрират завидното сработване между продуцента/китарист Roy Z (както неведнъж съм отбелязвал, присъствието му винаги е безспорен атестат за качество) и другата китара Metal Mike. Следходникът му "Fire Аnd Ice" рязко сменя темпото и ни запраща в свръхзвуковите измерения с далечен полъх от "Ram It Down", само за да се потопим след отсечения му като с нож финал в една от най-нестандартните и дръзки композиции, сътворявани някога от Rob - едноименната "Made Of Metal", която успя да разбуни духовете сред металните пуристи не само с детинския си анимационен клип, но и с магнетичния си, сякаш излязъл от албума "Turbo" припев. Именно в контраста между него и тежките куплети обаче се крие очарованието на песента. Четвъртото парче "Speed Of Sound" хвърля паралели към класиката "Electric Eye", а среднотемповият убиец "Like There’s No Tomorrow" впечатлява с една от най-разгърнатите и силни мелодични линии, които металният бог е създавал през цялата си кариера. Кънтри и блус елементите в "Till the Day I Die" също могат да постреснат тесногръдите фенове, но драматизмът и енергията, заложени в парчето, ясно показват истинския му дух. (За разлика от своите колеги от Metallica, Halford звучи метъл дори когато прави кънтри.) Свежите попадения не спират дотук - "We Own the Night" има убийствен припев, а "Heartless" е успяла по чудодеен начин да съчетае размазващи сабатски рифове с мрачна екзистенциална студенина. Оригинално озаглавената "Hell Razor" е по-традиционно ориентирана и напомня за ранния Judas и по-специално "Dissident Agressor", докато "Thunder and Lightning" е може би "най-меката" композиция в диска и би прилягала повече на банда като Great White например; въпреки това обаче припевът й е чиста проба британска стомана. Баладичната "Twenty-Five Years" е парчето с най-съкровен и автобиографичен текст в диска; клавирната му увертюра и ниско настроените китари създават уникално изповедно чувство и едва ли има истинско рок-сърце, което да не трепне при кулминацията му. Следващата песен - "Matador" - в музикално отношение напомня за концептуалния "Nostradamus", докато в текстово проследява клишираната история за житейския път на един бикоборец. Въпреки наивното либрето обаче Halford и тук поразява с уникалната си вокална техника и способността си да "възпламени" всяка отделна думичка от текста, превръщайки я в експлодираща граната в съзнанието на слушателя. Трак номер тринайсет - "I Know We Stand a Chance" - е своеобразна любовна изповед, издържана в средно темпо, родееща се с "Thunder and Lightning" като атмосфера. Финалният щрих на "Made of Metal" се поставя от умопомрачителната касапница "The Mower", която сякаш е излязла от дебюта на Fight "War Of Words" и за съжаление е единствената композиция в албума, където можем да чуем подобаващо една от запазените марки на металния бог - френетичните му писъци, благодарение на които последното парче излиза дори отвъд пределите на бясната вокална вакханалия.