STAIND - "Staind"

Нюметълът е мъртъв, да живее...нюметълът?! Вълната, поколението на групи като Korn, Deftones, Staind, Slipknot, Limp Bizkit, Papa Roach, които се издигнаха от първичната смес на алтърнатив рок експлозията през 90-те и достигнаха зенита си в самото начало на новото хилядолетие, е, това течение корабокрушира на скалите на бавното изчерпване, загубата на енергия, потъването в автоцитати (с може би единственото значимо изключение Deftones и силния "Diamond Eyes"). Затова и новият албум на Staind "Staind" (2011) е колкото нов, толкова и стар. Стар, защото не може да донесе нищо различно и не прави крачка напред, а върти на празни обороти в територията на нюметъла и алтърнатива, осеяна с гняв, болка и копнежи. Именно Staind бяха сред онези, които повлякоха крак след емблематичните примери на Alice in Chains, Nirvana, Soundgarden, Rage Against The Machine и измайсториха този малък нюметъл свят с разпознаваемите вокали, колебаещи се между вселенски крясъци и мелодични напеви, с китарите, вариращи от груби пост-гръндж рифове до просветлени акустични пасажи. В новия си албум Staind повтарят всичко това, но просто повтарят, без да развиват, което все повече навежда на мисълта, че 42-минутният "Staind" е от последните, предсмъртни камбанни удари на нюметъла, известяващ едно пораснало поколение, че техните тийнейджърски идоли вече са паднали от своите пиедестали.

   Ако Staind са искали да направят агресивен и огрубял албум, успели са. "Staind" е най-близо до ранната дискография на групата, до "Tormented" (1996) и "Dysfunctional" (1999). Настъпилото отваряне на музиката им в "Break the Cycle" (2001) ознаменува постепенното преглъщане на житейския гняв и стаяването му някъде из дебрите на душата на вокалиста Aaron Lewis, за да изскочи днес отново - в ревове, крясъци, по-редки мелодии и тук-там рапирани речитативи. Но ако "14 Shades of Grey" (2003) беше високата точка в развитието на Staind, в рамките на тяхната вълна групи, то "Staind" е вероятно обратното, най-ниската точка, в която извикването на яростта е не прогрес, е регрес и опит за завръщане към корените. Което е обаче нищо по-различно от оттласкване от изработения от Staind през последните 10 години по-скоро алтърнатив, отколкото нюметъл звук, за да се внуши, че поп окраските и мейнстрийм формата са изоставени за сметка на съдържанието и истината. И вярно е, че Aaron Lewis едва скрива желанието си да отвее и да събори де що има построено, да заличи всичко, което събужда агресия и недоволство у него. Но дотам. Освен гневните вокали и китари, значително по-тежки от всичко у групата от "Dysfunctional" насам, друго няма. Лиричните мелодични моменти, с които дълго време Staind балансираха и постепенно инкорпорираха именно тях като светлосенки в своя стил, са сведени до минимум. На места ("Wannabe", "Paper Wings") Aaron се отдава на речитативи, които някак вече не му прилягат, и хули критиците, посредствените, ограничените, които са поредните мишени на помитащата му неприязън към света, вселената и всичко останало – в "The Bottom" и "Failing" тя е примесена и с депресивни нишки. Сингълът "Not Again", добре форматиран за радио ефира и класациите, е може би една от двете песни в албума, където най-силно се усещат нотки от традиционния Staind. Другата е оставена за края на албума – "Something to Remind You", изцяло акустична, в духа на соловото творчество на Lewis, където той се изживява като кънтри певец, добре облечена в дрехите на Bob Seger-овия heartland рок, но изглежда като лебед из останалите тинести наслоявания на албума.

   Предполагаемо "Staind" ще се продава добре, предполагаемо "Staind" ще бъде от албумите, задължителни за есенната колекция на американския тийнейджър. Но тийновете, които преди масово слушаха Staind, вече пораснаха, а днешните вероятно израстват с друго. Добре познатият номер „обратно към корените" върши работа, ако корените все още важат, но валякът на неумолимия ход на времето (със само една посока: напред) по-скоро показва, че Staind, като много други групи, силни в епохата и поколението си и жалки след неговия пик, изпада в клишета и автоцитати, които самите те изработиха преди 15 г. - когато всичко у тях звучеше далеч по-искрено. В наши дни преднамерено кошмарното същество от обложката на "Staind" може да уплаши единствено, както се казва, гаргите.