MACHINE HEAD - "Unto the Locust"

Ако някой ме попита за албум от последните години, който да може да застане до класиките от 70-те и 80-те и да стои до тях, без да изглежда мижав, то веднага се сещам за две заглавия - "Crack the Skye" на Mastodon и "The Blackening" на Machine Head. По стечение на обстоятелствата и двете групи издадоха новите си продукции, наследници на споменатите, буквално в рамките на няколко дни в края на септември. И сякаш си заформиха директна битка за титлата "албум на годината". Но докато Mastodon винаги са били "хлъзгава" група, чийто полет оставя фенове и критика със замечтани очи, отправени към небесата, при Machine Head положението е по-различно. Преживели върхове и падения, в наши дни Robb Flynn, Phil Demmel, Adam Duce и Dave McClain - като едни от лидерите на метъл сцена в момента - изстрелват зловещ облак от скакалци под формата на музиката в "Unto the Locust".

   Честно казано това ревю можех да го напиша още преди да съм чул целия албум. Можех да седна и да го сътворя още в онези секунди, преди няколко месеца, в които чух за пръв път дебютния сингъл от диска - "Locust". Още тогава, когато заглъхваха последните акорди от песента, бях убеден, че Machine Head ще изкарат албума на годината. Е, "Unto the Locust" е тук и е титаничен диск. Без преувеличение. От първата до последната минута новото отроче на Machine Head кръжи около върха на съвършенството. Американският квартет е създал седем парчета, натъпкани с комплексни аранжименти и идеи. Сравненията с "The Blackening" са някак неизбежни, но двата диска са различни по своя подход и въздействие. Силата на "черния" албум беше в това, че показа едни много по-разгърнати и смели Machine Head, които не се притесняваха да отпуснат юздите на композиторските си възможности на максимум. Тогава вкусът на новото се услаждаше неизмерно. Именно като композиторско майсторство обаче групата е успяла да изкачи следващото стъпало. Защото "Unto the Locust" е по-събран и фокусиран. Той е стопил мазнините по тялото си и е оставил само набъбнала рифова мускулатура, но отново движена с много интелект и размах. Превърнал се е в жив организъм, който тупти, гневи се, удря, дере и къса тъничкия чаршаф, с който съвременната твърда музика се стреми да прикрие факта, че й липсват идеи; че се скатава под все по-перфектно изградени стени от звук. На фона на 99% (че дори и малко повече) от днешните издания, новият Machine Head сякаш с лекота синтезира всичко, което обичаме в метъла - груува, агресията, мелодията, емоцията, прогресивното мислене и звучене, което се гъне около слушателя като питон. Намерил е идеалния баланс на модерното, на класическия траш и на хеви метъла. И ако през 2007 г. "The Blackening" постави стандарт за това, как трябва да звучи една актуална тежка банда, то сега през 2011 г. всички тези групи, групички и групенца, които претендират да са поне малко в крак със случващото се в момента, получиха от Machine Head нова отривиста команда "равнис". И щат, не щат ще трябва да се съобразят с нея.