PARKWAY DRIVE - "Atlas"

Докато някои групи се опитват "да преоткрият корените си", "да намерят вдъхновение" и прочее клишета, с които искат да се върнат в правия път на комерсиалния успех и одобрение на феновете си след предишни неуспешни опити за слава и печалба, Parkway Drive продължават да правят качествена музика и затвърждават позициите си. Въпреки малката част редовни мрънкачи, чиито дежурни реплики за "продаване", "изтощаване" и подобни глупости се реят във въздуха всеки път когато някоя успешна група издава албум, австралийците са една от най-обичаните, уважавани и харесвани групи в тежкия сектор в днешни дни. Факт е, че Parkway Drive са символ на всички достойнства на метълкора, не страдат от излишни претенции, емоционалност и аргументи заради външния вид на членовете си или някакви такива второстепенни неща. Точно затова, независимо за какви точно фенове говорим, музиката на петимата от Байрън Бей е основното нещо, заради което те печелят толкова симпатии и високи позиции.

   В такъв важен момент за развитието на групата "Atlas" е точно толкова класен, прогресивен, тежък и категоричен, колкото трябва да бъде. Очевидно, бандата не се е стремяла просто до надгради предишния чудесен "Deep Blue", а е решила да експериментира, предлагайки нещо ново на феновете си. И е успяла. Въпреки че актуалният албум на австралийците съдържа в себе си всички характеристики и специфични моменти на един типичен Parkway Drive запис, той предлага и по-различен и прогресивен подход, нова концепция и класа, породена от самочувствието на една успяла и сигурна в действията си група. Агресия, ярост и бунт ("Old Ghosts/New Regrets", " Dream Run", "Snake Oil And Holy Water") се преплитат с мелодия, хорови и женски вокали, оркестрации и пост-рок мотиви ("Wild Eyes", "The River", "Atlas"), а както всички знаем - когато Parkway Drive правят това, няма как да получим нещо хаотично и неподредено. Още след излизането на "Deep Blue", Winston McCall, Jeff Ling, Luke Killpatrick, Jia O'Conner и Ben Gordon заявиха, че следващият им албум ще бъде стъпка нагоре в композиционен и музикален аспект и че ще отделят нужното време, за да пресъздадат идеите си по най-добрия възможен начин. Гаранция за изпълнението на това твърдение получихме още с излизането на първия сингъл от "Atlas" - "Dark Days" - който набързо наелектризира и остави в трепетно очакване всички заинтересовани малко или много от групата. А слушайки албума, определено мога да заявя, че всички тези настроения са били напълно оправдани. Комбинацията от типичните брутални и смазващи метълкор(?) песни и по-бавните, тежки и епични композиции, наред с характерната за Parkway Drive висока степен на инструментално и композиционно майсторство, прави от този запис толкова леснослушаем и едновременно интересен продукт. За завладяващата атмосфера важна роля имат и подчертано прекрасните (отново) текстове на Winston McCall . И няма как слушането на подобно качество да не докара доста носталгични емоции на българските фенове, които ще започнат да мечтаят и копнеят за нов концерт на групата в България.