NINE INCH NAILS - "Hesitation Marks"

За едни Nine Inch Nails е едно от най-забележителните музикални явления на този и миналия век. За други NIN все още са "онези" с парчето с "I Wanna Fuck You Like an Animal". Някои почитат Trent Reznor като божество. Други чисто и просто снобареят, че той е опропастил индъстриъла. И, разбира се, на трети изобщо не им дреме за NIN. Всичко това е характерно за всяко велико име в музиката, превърнало се в повече от сумата на най-устойчивите си части - в случая Trent Reznor, Atticus Ross и Alan Moulder.

   Не е странно, че всеки път при появата на първите улики за нов NIN, всички отново се вторачват в "The Downward Spiral" (1994). Като еталон в кариерата на Reznor, цели 19 години след появата си, този шедьовър на саморазрухата и един от най-тежките албуми в историята на музиката според "Time", още е символ на креативния му връх и е неделима част от "лицето" на NIN. Странното е, че този път и самият Trent го прави. Нали не си мислехте, че решението му отново да потърси английския художник Russell Mills - създал зловещата обложка на "TDS", е случайно?

   Не е никаква тайна, че Trent има навик да използва песните си като терапия. Заради това концептуалният "Year Zero" (2007) и рокаджийският "The Slip" (подаръкът от 2008 г.) бяха добре приети разсейвания от непрестанното "чоплене" на душевни рани, което му докара повече подигравки за текстовете във "With Teeth" (2005), отколкото тогавашния му перчем. Докато композира "Hesitation Marks", 48-годишният Michael Trent Reznor - улегнал и трезвен здравеняк, женен за певицата Mariqueen Maandig, баща на двама сина и носител на "Оскар" за саундтрака към "Социална мрежа", си спомня за себе си преди 20 години. За онзи нихилистичен "Принц на мрака", който се затваря в къщата, където актрисата Sharon Tate и нероденото й дете са убити от отрепките на Charles Manson, и излива чернилката от душата си в един албум толкова детайлен и гениален, колкото варварски бичува съзнанието и слуха ти. А след това го поднася на масите на "Woodstock ’94" - покрит с кал, лазещ по сцената, блъскащ по прекъсващите инструменти и "непослушните" си музиканти, тотално обсебен от демоните си.

   Днес Trent е съвършено различен човек, но онзи стихиен гняв все още тлее в него. "Тлее" е най-точната дума. Ако в "TDS" той те мята в пламъците и влиза след теб, в "Hesitation Marks" Trent те приканва да стъпиш в жаравата и... да затанцуваш. Песните в него са минималистични композиции от електроника, вокали, ритми и шумове. Същевременно те никак не са прозрачни, а в тях има толкова изненади и паралели към миналото, че анализирането им една по една би било престъпно. Размишлявайки над някогашното си мрачно "аз" от перспективата на улегнал мъж, Trent само намеква за музикално завръщане към "спиралата" в няколко по-напрегнати моменти от албума. В основната си част "Hesitation Marks" задълбава в посоки, каквито най-малко очаквате - ранният индъстриъл-поп на дебютния "Pretty Hate Machine" (1989) се съчетава с глич-хоп изпълненията и простотата на "Year Zero". Тази стилистика среща размаха на "The Fragile" (1999), пънкарливата директност на "Broken" (1992) и уязвимостта на вокалите във "With Teeth", а крайният резултат е нещо, което "Metal Katehizis" нямаше да ревюира, ако не бе подписано с логото на NIN. Не защото е лошо, а защото Reznor целенасочено и отговорно командва таланта си, за да прави брилянтен EDM.

   Ако се чувствах разочарован, бих оприличил Trent на Walter White - учителя по химия от "Breaking Bad", който намира признание за майсторството си в синтезирането на съвършения метамфетамин. Но докато отчаяният Heisenberg се продава на "ширпотребата", намеренията на Trent изобщо не са такива. "Hesitation Marks" звучи така, защото е едно голямо преклонение пред вечния му идол и ментор - David Bowie. Но вместо да любезничи и да имитира, Trent направо поема щафетата от учителя си и на свой ред срива правилата на поп-музиката. Експериментален саунд на NIN, облечен в сексапила на EDM-сцената е толкова заразителен и мощен, че кара съвременните поп и денс звездички да звучат още по-жалки и пластмасови, а Depeche Mode - изхабени и отегчени. "Свежо", "ритмично" и "танцувално" не са черти, които свързваме с NIN, но не само, че те се оказват точно на място, но и това е постигнато без каквото и да е захаросване на песните. Напротив, привидният оптимизъм в поп-пънк напевите на "Everything" и издуващата бас-колоните "Satellite" е абсолютно измамен и ехидно удавен в електронен шум. Това, което се случва не е отхвърляне, а само помиряване със старите демони.

   "Hesitation Marks" е един от най-плътните албуми в кариерата на NIN - фокусирана, многолика и завършена творба, която почти трогва, когато разберете какво стои зад нея. Но нека сме честни - албумът не може да се мери с постигнатото от Trent през 90-те, а електронната музика също не е по вкуса на всеки. Но ако не можете да го харесате заради синтезаторите и дръм машините, трябва да оцените факта, че още една от легендите на алтернативната музика има силата да хапе и да рита, и смелостта да преоткрие себе си.

   Колкото до оценката - това е рок/метъл сайт. Правилникът не позволява да напишем "8" или "9" на нещо, в което няма тежки китари. ;-)