AMARANTHE - "Helix"

Шведската метъл/поп-рок/електро/метълкор банда Amaranthe издаде петия си студиен албум, наречен "Helix". Интересната група, на която стила не може изобщо да се определи еднозначно, нанесе удар с поредна много силна творба. Въпреки промените в състава, въпреки някои скептици към силно смесения стил и въпреки съмненията, че Amaranthe все някъде може да стъпят накриво след стремителния старт и нарастващата популярност. Нито едно от трите не се случи, напротив "Helix" е свеж, силен албум и крачка напред в развитието на групата. Всъщност шестимата симпатяги, предвождани от обаятелната Elize Ryd, не предлагат някакво новаторство, а и сякаш не се стремят към него. Те просто правят много добре това, което могат и с което завладяват феновете си - лъчезарна сплав, преливаща в искрящи нюанси. На обложката на албума по традиция е стилизираната буква "А", а цветовете този път са разтопена магма, огнено жълто, кървавочервено, а назад във фона - черно и тъмно лилаво.

   Elize Ryd определя музиката на групата като фокусирана върху позитивната енергия, отворен ум и сърце, даваща сила, страст и любов. "Helix" не прави изключение и като го слушаш се усмихваш, отваряш широко прозореца, вдъхваш аромата на есенни листа и поглеждаш отвъд хоризонта в пряк и преносен смисъл. Добрата магия на албума действа. Какво има в него - доста електроника, която е като сай-фай обвивка на парчетата или като рамка около всяка композиция, защото електронните звуци се чуват в началото и края на почти всяко парче. Следващият елемент са трите вокала. Меката свежест на Elize Ryd, рокаджийското звучене на най-новото попълнение в състава на групата - Nils Molin, за когото "Helix" е първи албум с Amaranthe и най-сетне харш вокалите на Henrik Englund Wilhemsson. В новата творба на последния се дава по-често "думата", с което ревовете не присъстват само като декоративен щрих, а пълнокръвно се вливат в общата концепция на песните и придават допълнителна "плътност". Да се върнем на "новака" Nils Molin, който се представя отлично - гласът му е по-дълбок и както споменахме, маниерът му на пеене е по-рокаджийски, което обогатява палитрата от гласове в групата. Предшественикът му Jake E. Lundberg имаше повече поп-уклон на пеене, което се покриваше донякъде като концепция със звученето на Elize Ryd. Третият елемент в албума са изявите на тримата музиканти - китаристът и клавирист Olof Morck, барабанистът Morten Lowe Sorensen и басистът Johan Andreassen. Morck вае мелодични сола почти във всяко парче, Sorensen налага яко кожите и блъска тъпанчетата на ушите, а стегнатият ритъм е заслуга и на Andreassen.

   Няма да се спирам поотделно на парчетата в албума. Всички композиции са много добри, всеки ще избере своята номер едно. Песните не са особено дълги, но са стегнати, изчистени и добре структурирани. В албума няма балада, парчетата са динамични, здрави и се слушат на един дъх. Както понякога казвам: "Чуйте и ще видите."