ASTRAL DOORS - "Requiem of Time"

Нека бъдем болезнено откровени и да си го кажем направо - най-важната особеност на тежката музика не е оригиналността, нали? Ако търсите най-вече и преди всичко оригиналност в света на онзи музикален феномен, който преобрази завинаги изкуството на миналия век, или сте сбъркали стила, или сте от онези псевдоелитарни сноби, които за нищо на света не биха споделили, че нещо "ги кефи" (как така ще паднат до равнището на масата, та нали масовата култура е за всички други, само не и за тях?) и наместо това предпочитат да крият жалкото си същество зад кънтящи на кухо дълбокомислени фрази.

    Фронтменът на Astral Doors, феноменалният Nils Patrik Johansson (Lion's Share, Wuthering Heights и Space Odyssey) - един от най-добрите певци на мелодичен метъл в света, когото неслучайно наричат "шведският Dio" - неведнъж е бил засипван с хули и злоба именно заради това, което е: "шведският Dio". Че е почти съвършено копие на великия оригинал. Съвършено, ама копие. Което веднага издава дребнавото заяждане; питам се дали тези хора изобщо са се вслушвали внимателно в начина му на пеене, дали изобщо са доловили размаха, нюансите и техниката на "шведския Dio"? Отговорът е мълниеносен. Ако не са, значи говорят наизуст. А ако са го направили, значи нищо не разбират от музика и пеене, понеже насреща си имат не някой имитатор, а вокалист със страшна, поразяваща, титанична сила. Вокалист, за когото преди четиридесетина години щяха да възкликнат: "Този певец може да спре и влак с гласа си!".
    Четвъртият студиен албум на Astral Doors изобщо не звучи като стандартен студиен албум. Не, по някакъв неведом начин, дали благодарение на мистична астрална връзка между измеренията и епохите или заради колосалната любов и преклонение на Nils към музиката на Ronnie James Dio, "Requiem of Time" сияе като своеобразен "Best Of" от всички онези песни, които Dio е искал да изпее (подчертавам - не да напише, а да изпее) през богатата си кариера, но по една или друга причина не го е направил. Божествените вокали, увековечени в албума, са обгърнати в брилянтно инкрустирани метални доспехи, дело на изумителните китаристи Martin Haglund и Joachim Nordlund, чието майсторство както по отношение на рифовете, така и на солата, е най-малкото респектиращо. Четиринадесетте парчета разкриват пред мисловния взор на слушателя почти всички пейзажи на Обетованата метална земя без сладникавата територия на чистата балада - експлозивни метъл химни ("Testament of Rock", "Power and the Glory"), стремителни рифови убийци ("Rainbow Warrior", "Greenfield of Life"), размазващи бавни мрачни епики ("When Darkness Comes"), първокласен бърз хард рок ("So Many Days, So Many Nights") и даже блусарски картини ("Call of the Wild").

    В заключение мога да кажа само едно - ако обичате истински Black Sabbath, Rainbow, Ronnie James Dio и Скрижалите, които ни завещаха, ще се изкефите зверски на "Requiem of Time". А ако Праведната музика не означава нищо за вас… какво изобщо правите тук?