CHILDREN OF BODOM - "Relentless Reckless Forever"

След по-малко от месец, на 19 април, българските фенове ще посрещнат на родна земя Children of Bodom - три години след издаването на "Blooddrunk" (ревю) и само 43 дни след излизането на актуалния "Relentless Reckless Forever". Предстои интересна среща - предвид това, че от позицията на изминалото време равносметката за предния студиен проект на бандата не е особено ласкава и го определя като най-противоречиво приетият запис в дискографията на СоВ до момента. От една страна "Blooddrunk" се изкачи до 22-ро място в "Billboard" и прати групата на няколко турнета в Щатите, но от друга беше посрещнат хладно от твърдия електорат и по този начин се превърна във второто им поред неубедително издание. Основният му проблем: въпреки техническата си издържаност и наличието на всички характерни конструктивни елементи за музиката на бандата, албумът стоеше по-скоро като демонстрация за музикантските качества на изпълнителите. И страдаше от липсата на песни. Тук, естествено, не говоря просто за наличието на композиции, а за присъствието на онези парчета, които се заковават в съзнанието на слушателя и не могат да бъдат избити от там дори с парен чук. Парчета, с каквито албуми като "Hatebreeder", "Follow the Reaper" и "Hate Crew Deathroll" са препълнени, и на които CoB дължат статута си.

   Но ако някой се е съмнявал в изтичане срока на годност на композиторския талант на квинтета, то "Relentless Reckless Forever" е тук, за да отменя присъди. Финландците са отново в най-прилягащото им стилово амплоа на мелодична дет метъл банда със заемки от траша и откриват албума с провокативно деклариращата "Not my Funeral". А тя е точно онова, от което жизнено се нуждае един бодомски албум - грабваща мелодия и изобилие от вдигащи адреналина сола и рифове, на които би могъл да натиснеш педала на газта, докато се носиш към бетонна стена. "Shovel Knockout" е обещание за сблъсък, комбинирано с превключване на по-горна предавка. Парчето се оказва идеалната прелюдия за движещата се в средно темпо "Roundtrip to Hell and Back", където клавишните получават водеща роля в куплетите, а китарите павират пътя с тежкотоварните си партии. "Pussyfoot Miss Suicide" и едноименната "Relentless Reckless Forever" са песни, характерни за късния период на CoB и ще допаднат на повечето от новите им фенове, докато "Ugly" не блести с нищо..., като изключим завладяващата куплетна мелодия, излязла изпод пръстите на Janne Wirman. Заслушайте се внимателно в рифовете, които съпровождат вокалите в "Cry of the Nihilist" - ще усетите как те редят ребуси с паузите си, а припевът й директно я изпраща в графата "отличници на диска". Първият сингъл "Was It Worth It?" стои по-адекватно, когато се слуша не като отделна песен, а в контекста на целия албум, защото така носи значително повече идейност, особено на фона на закриващата "NorthpoleThrowdown". Последната пък представлява шеметна вихрушка, изтъкана от студен перфекционизъм, и като такава оставя непредубедения слушател леко дистанциран.

   Погледнат като цяло "Relentless Reckless Forever" е по-скоро логичната стъпка, която не прави генерални промени спрямо "Blooddrunk", но тайно хвърля погледи през рамо към началото на настоящото хилядолетие, когато CoB издаваха най-важните си албуми. Въпреки краткостта си (около 36 минути) дискът успешно доказва, че е дело на музиканти, които са в състояние да творят убийствени вратотрошачни парчета, а не просто част от продукцията на банда, чийто кавъри са чакани повече от авторския й материал. В тази връзка ми се ще да завърша с един цитат от текста на "Not my Funeral". Струва ми се, че с него Children of Bodom поздравяват всички, които доскоро ги смятаха за бита карта:

Let me get this one flat out straight
Illuminate please it's not too late
Since when did you become a god?
You might be right, I've been tattered 'n torn
Self destructing since I was born
So what's that got to do with you?