DESTRUCTION - "Spiritual Genocide"

Големият проблем на Destruction винаги си остава непостоянството. След един силен албум почти винаги следва спад. Подобно е положението и със "Spiritual Genocide". Средняшки запис пълен с ненужни композиции. Сравненията с миналите дискове са неизбежни и отдалеч си личи, че от няколко издания насам групата буквално лежи на стари лаври. Дори и за 30-годишнината си немската тройка отбива номера. Честото издаване явно не се отразява на качеството. В случая количеството няма никакво значение. За ултрасите албумът наистина е велик. Destruction са оставили мелодичността, за сметка на агресията и бързината. Все още новият барабанист Vaaver е с няколко идеи по-разнообразен от бившия Marc. Това донякъде компенсира затлачването на песните, които се изреждат неусетно, без да направят кой знае какво впечатление. Все пак албумът предлага леки закачки с миналото, но не и разточителното разнообразие на "D.E.V.O.L.U.T.I.O.N." За излизане от посредствеността помагат Tom Angelripper (Sodom), Gerre от Tankard и Ol Drake от Evile. Текстът на "Legacy of the Past" е събран от заглавия на песни и албуми от бебешките години на траша. Което носи чувство на носталгия по ентусиазма на младостта. В специалното издание чудесно стои кавъра на "Princess of the Night" на Saxon, в който Destruction са се постарали да бъдат себе си. Останалото не е толкова трудно за описване – подходящо интро, следвано от вратотрошача "Cyanide" и след това още 9 негови версии, коя леко по-добра, коя по-слаба. Schmier си крещи в горните регистри, а Mike отново е подложил режещи рифове и сола, които не се отличават с кой знае какво. Думаджийските наченки в "To Dust You Will Decay" са потушени още в зародиш. Едни от малкото свежи моменти в "Spiritual Genocide" са "филмираната" "Carnivore" и променливата "Riot Squad". Но на фона на целия диск и двете потъват под геноцида на еднообразието.

   Destruction отдавна са доказали, че могат много повече от бясното препускане, което се лее в осмия им албум след завръщането на Schmier и което дотяга още на третото парче.

   Похвален е ентусиазмът, с който момчетата издават. Всяка година предлагат по нещо на феновете си. Не се опитват да лежат на старите си класики и бълват продукция. От която за съжаление все по-рядко изкача по някой диамант.

   Не ми се ще да вярвам, че групата е изпуснали влака, защото братята им по-оръжие Kreator и Sodom дръпнаха много дължини напред. Дори веселяците от Tankard започнаха да изкарват по-качествена продукция. Явно страхът от забравата е затегнал хватката си около бандата и за да не изпаднат от трасето, панически Destruction се опитват да се задържат при големите. Но с подобна продукция това трудно ще се случи.