DESTRUCTION - "D.E.V.O.L.U.T.I.O.N."

Този път Лудият касапин не познава пощада. Докато в предишните си превъплъщения само размахваше сатъра, правеше се на страшен и се заканваше, то сега се е заел с нелеката задача да изкърти що де има траш вратове. И в преносния, и в буквалния смисъл. Само вижте как се е развихрил на обложката. От спокоен месар зад тезгяха на миниалбума "Mad Butcher" ‘87, където само отражението в огледалото загатваше за тъмната му страна и кукловод в "Live Without Sense" ‘89, сега е подложил всичко и всички на физическо унищожение. И се справя повече от чудесно. Според скромното ми мнение това е истинското завръщане на Троицата от Германия. "D.E.V.O.L.U.T.I.O.N." е като продължение на онзи култов диск "Release from Agony" от 1988 г, който накара пресата и феновете да сложат пред името на бандата определението "техничен траш". Интересно е и решението за заглавието - "D.E.V.O.L.U.T.I.O.N." е акростих - описът е направен така, че първите букви от всеки ред да образуват името на албума. Но самият диск е по-скоро еволюция за Destruction, отколкото деволюция. Една промишлена порция индустриално траш качество от немските машини. За да се стигне до този резултат, обаче, изтече много вода. След силното второ начало с "All Hell Breaks Loose" 2000-а и "The Antichrist" 2001 г., сатърът на Касапина се поизтъпи. Последва застой с "Metal Discharge" 2003 и "Inventor of Evil" 2005-а и едно лутане резултат, от което е недоразумението "Thrash Anthems" от 2007-а с презаписаните наново стари класики. И след всичко това на Касапинът му писна.
   Явно е имало среща на четири очи с Кръвожадния месар, защото с "D.E.V.O.L.U.T.I.O.N." "чичковците" от Destruction отново са в предните редици, свирят като за последно и преподават уроци на младите си последователи на тема "що е то траш и стиловите му ограничения". Тук такива няма. Ударно начало с едноименното парче (акустична китара напомняща за "Eternal Devastation" '86, писък от преизподнята) и Касапинът започва да корми. Бавно и методично, с 10 точни удара, довежда нещата до пълна разруха. Темпото леко се забавя във "Vicious Circle - the Seven Deadly Sins", но само за кратко и то в готическото начало на парчето, за да стане още по-яростно в "Offenders of the Throne". Албумът изобилства от сола, рифове, хармонии, мелодии и прогресив елементи. Не е забравено и старото яко жулене, но то се вписва пълноценно в монолита на "Израждането" (не на бебета разбира се). Schmier се кара и нарежда през зъби за Ада, за Седемте смъртни гряха, за морала и за всичко, което оправдава по един или друг начин името на бандата, като разнообразява вокалите с крясъци и гърлено пеене, Marc налага кожите с точността на картечар - редувайки кратки откоси с прострелен ритъм, а Mike е великолепен. Тук ще отворя една скоба - Mike Sifringer е Човекът в тази група. Той е Музикантът, заради когото пионерите не бяха забравени през годините. Защото китаристът (в сравнение с двуметровия Marcel е като Малчо до Крачун) поддържаше огъня около бандата и в най-тежките години за метъла като цяло. А да запазиш марката конвертируема, без емблемата й (разбирай Schmier), не е лесна задача и не се отдава на всеки. Mike е великолепен китарист, истински извор на идеи и е незаслужено в сянката на колегите си от останалите траш банди. Само чуйте "Odyssey of Frustration" или "Elevator to Hell", или "Last Desperate Scream". Учебници за всеки начинаещ траш китарист. Но, за съжаление, любителят на фламенкото винаги ще бъде втори след Schmier. Както казах, напълно незаслужено. Защото Mike е Музикантът, заради когото все още има Destruction. Толкова за него.
   Другото: "Inner Indulgence" е с разчупена структура и напомня по-модерните траш времена (Pantera). Интересна е композицията "Urge (the Greed of Gain)", която кореспондира с другата рожба на Schmier - Headhunter. Но приликите спират до тук. Destruction са по-жестоки, по-груби, по-яростни. Destruction ще ви подкарат с ритници към Ада. Там, където никой не ще оцелее. Защото немската траш машина цепи мрака с "D.E.V.O.L.U.T.I.O.N.".