DREAM THEATER - "Black Clouds & Silver Linings"

През годините, в които Dream Theater сглобяваха буква по буква своя елипсовиден щемпел и гравираха с него не какво да е, а самата корица на буквара "прогресив метъл", освен извоюваните ползи и преимущества им се лепна и една не особено благоприятна форма на внимание - да бъдат наблюдавани под лупа. И наистина - в последно време, когато посягат към нов запис на свръхзвуковите американци, верните им спътници имат чувството че едва ли не отварят кутията на Пандора. И то - прекрасно осъзнавайки, че огромните очаквания, прекаленото вторачване и предварителните настройки към групите от този ранг убиват бавно, но сигурно първичното удоволствие от музиката.
   Когато гръм удари, как ехото заглъхва. Оказва се, че чуваме именно нещо подобно в записите на знаменитите прогресари вече четвърти пореден студиен албум. От зашеметяващия "Six Degrees Of Inner Turbulence" насам, всяка тяхна продукция бива приемана от публиката с все повече и повече условности. И съвсем не случайно, особено с оглед на факта, че критиките са насочени в една единствена посока - поизчерпалия се творчески потенциал на групата. Затихващата му функция нямаше да е кой знае каква болка за умиране, ако не влизаше в избождаща очите колизия със свръхестествените музикантски способности на Mike Portnoy & Co.
   Второто издание на Dream Theater, мъдрещо се под шапката на "Roadrunner Records" - "Black Clouds & Silver Linings", е конструирано по познатата от "Systematic Chaos" формула - малки островчета (в случая едно баладично и едно хеви) протягат върховете си, за да поемат въздух всред безкрайния океан от разточителна концептуалност. Едва докоснала осеяната с отражения на навъсени облаци огледална водна повърхност, слушателската лодка вече е повлечена от студеното течение "Nightmare to Remember". Оказва се обаче, че дяволът не е толкова черен, колкото изглежда. Композицията, макар привидно внушителна и дори измърляна в готически краски, е заклещена зад решетките на собствената си предвидимост. Бързите и бавните пасажи се редуват като по часовник, а сплотяващите ги разсвирвания неизбежно се изливат в калъпа, който самите Theater навремето патентоваха. На всичкото отгоре в центъра на кошмара (който лично аз НЕ искам да запомня) се е цопнала кръпка, пришита с речитативите на барабаниста. А ако има музика, на която рапирането да не отива по никакъв начин, това е ортодоксалният прогресив. Крайно време е Portnoy да осъзнае, че вокалите не са лъжица за неговата уста, а кораджийските забежки не правят музиката на групата му по-модерно звучаща. Сблъсъкът ни в скалистите брегове на първия сингъл от албума - "Rite of Passage" като че ли идва в потвърждение на горното. С горчивина осъзнаваме, че едно класическо хеви свредло в случая дълбае много по-отчетливи следи в съзнанието ни от разни натруфени многоминутни опуси. Дори глупеещият с масонските си плитчини текст не успява да развали общото приповдигнато настроение на парчето, което заслужава да стане дежурна част от живите изяви на бандата. Същото важи и за лиричното отклонение "Wither". Слънчевите отблясъци по струните на John Petrucci прежулват бронзовия загар на баладата, а сочната й плът е подхранена от меките съставки в гласа на James LaBrie.
   Първата наистина трескава индикация, че в ушите ни бушува албум на кралете на прогресив метъла идва с "The Shattered Fortress". Пиесата съдържа в себе си финалните части от процеждащата се през последните пет албума на Dream Theater "Анонимно-Алкохолна сюита" на Mike Portnoy. Мощното й начало е белязано от китарно-клавирен мотив с източна окраска, който с напредване във времето се разгръща в огнена въртележка, сякаш следваща по петите класиката "Home". Насечено-вокодерните вокали на LaBrie и Portnoy наливат допълнителна доза искри в гръмотевичната фуния. И макар в продължението й да тежат твърде много преки цитати и препратки към неповторимата "The Glass Prison", можем спокойно да обявим парчето за най-мощния тътен в "Black Clouds & Silver Linings".
   Радостта не трае дълго, защото мелодичната линия, изграждаща гръбнака на поредния мастодонт в албума - "The Best of Times", се оказва по-подходяща за сълзлива балада на AOR група (или пък за лайт мотив на френски сериал от 80-те), отколкото приляга на формацията, записала навремето мъгливия "Awake". Дори ретроспективния текст и моментните нео-прог забежки в стил "ранен Marillion" не могат да го спасят.
   За радост на най-верните последователи на именитата група, в новата продукция не липсва интелектуално и слухово предизвикателство, оразмерено от прецизните инструменти на петимата виртуози. Пиесата с най-дълго времетраене - "The Count of Tuscany" ще задоволи напълно музикантските потребности на част от заклетите фенове, защото провокира с композиционната си разточителност и търсена показност. Пианото на Rudess и китарата на Petrucci летят броня до броня по ултра бързи и къдрави писти, а басът на извънземния John Myung прави на решето асфалта под нагорещените им гуми, докато земетресенията в крайниците на Mike Portnoy през минута обръщат всичко с надолу главата. Песента е прорязана на две от дежурния поклон към Pink Floyd от страна на Jordan Rudess, изразяващ се в спускането на чувствена клавирна бариера по пътя на шеметните състезатели. Много е вероятно чрез атмосферичната си импресия гологлавият Маестро просто да иска да каже следното: "Почивай в мир, учителю Rick Wright".
   Лавинообразно-епичен гранд финал оставя слушателя комфортно затрупан под отломки от неокласическия фундамент, чиято тежест държи групата здраво стъпила на земята вече двадесет години. Но и заради която консервативна същност напоследък не е способна да се отлепи от повърхността.
   Вярно е, че Dream Theater яко и методично блъскаха за да изковат ореол над името си. Но незнайно защо решиха, че когато творческите им везни се наклонят в неблагоприятна посока, името им ще бъде способно да работи вместо тях със същата правдоподобност. Те нито са обикновена група, по отношение на която да важат елементарните обществени и музикални закони, нито пък посредствеността е чест гост в редиците на почитателите им. И макар търпението и фанатизмът на последните да са пословични, съвсем не са константни величини. Крайно време е Театралите да се съобразят с това и да свалят сребърните юзди от мрачните облаци. За да развържат отново бурите в тях.