EVILE - "Enter the Grave"

Грозновато човече ни гледа с уплах, докато лети към застрашително приближаващи се скали, от обложката на един дебютен албум. Точно десет секунди са нужни на пишещия тези редове, за да разбере защо. "Какво мам..." успявам да възкликна, момент преди да се залепя за отсрещната стена, отнесен от упор от картечен китарен откос, възвестяващ началото на траш-месомелачката "Enter the Grave".
   Evile са британци - млади и нахъсани с амбицията да гонят големите. Но не като се правят на извратено оригинални, чупят заплетени постановки или смятат с калкулатори невъзможни размери. Те го правят по класическия образец. Онзи образец, който превърна Metallica и Slayer в любимци на няколко поколения - ядни вокали, редящи сърдити строфи, мачкащи, настървени рифове, наточени до блясък сола, удрящ в гърдите бас и барабани, които оставят синини по тялото ти. За да е пълна картинката, момчетата от Острова са си взели и продуцент-легенда - Fleming Rasmusen, който се е погрижил да събере тези пет елемента в безкомпромисен юмрук.
   Наречете го стар траш по нов начин, наречете го нов траш по стар начин - определението и в двата случая ще бъде вярно, но освен това ще бъде и обезсмислящо само себе си. Това си е чист разкъртващ метъл, който няма нужда от друг етикет. Дори да си сам в къщи, пак ще почувстваш миризмата на пот, блъскащите се тела и онова усещане, че си наистина жив, познато на всеки, влизал някога в мошпита. Критикарското гласче в главата ми реди като старата ми баба: "Това е първи албум - трябва да посочиш слабите места на групата, да очертаеш концептуалните възможности пред арт-термалното им израстване и т.н.", но при всеки опит да посегна към клавиатурата, музиката, звучаща от колоните, приковава ръцете ми към масата с пирони. Първи път.... Втори път... На третия вече се отказвам и оставям главата сама да отмерва тактовете, а номерацията на песните да отброява изпитите бири. "Enter the Grave", "First Blood", "Man Against Machine", "We Who Are About to Die", "Armoured Assault" - имената на парчетата се извъртат пред погледа ми и аз вече не съм на стола пред компютъра. Аз съм в тесния клуб заедно с тези момчета и още една тълпа фенове и заедно се "носим" по ритъма на музиката.
   Освестяване... Мазилката от стените на стаята е поолющена и на места - нападала по пода, мебелите са в живописен безпорядък, тялото ме наболява, а в главата ми кънти текстът - "The thrasher's dreams are now complete". Тишината е нарушавана единствено от нервното звънене на вратата - подозренията ми, че съседът е забравил пръста си върху бутона предвид обстоятелствата, изглеждат съвсем основателни. Поглеждам натам, но вместо да се запътя да отворя, натискам отново "Play". Време е за нов тур.