EVILE - "Infected Nations"

Бих искал да изясним нещо още от началото на това ревю. Колкото и пишещите братя в наши дни да обичат да търсят "новите Metallica" или "новите Slayer", всички добре разбират, че тези банди едва ли някога ще бъдат адекватно повторени. А пък и кому е нужно повторението - вече си имаме Metallica и Slayer. Когато категоризираме някоя актуална банда с горните определения, всъщност се радваме, че те възраждат една любима музика, кефим се на албума им, но след два-три месеца, посягайки към фонотеката си, отново издърпваме от там "Reign in Blood", "Master of Puppets", "Rust in Peace" или "The Legacy". Причината е ясна - младите банди не ни предлагат нищо нечувано, а копират класически модели. А пътят за излизане от зоната на забвение всъщност е много прост за описване и също толкова тежък за извървяване - да откриеш своето характерно звучене. И именно този стремеж сякаш е движил Evile при създаването на новия им албум.
   Всъщност на тези четирима британци би било безкрайно удобно да повторят дебюта си - още с младежкия ентусиазъм и устрем на "Enter the Grave" (ревю) те успяха да спечелят верни фенове. С оглед превода на заглавието на първия албум и като имаме предвид какво ни сервира актуалният "Infected Nations", нищо чудно някои техни почитатели да oстанат фенове до гроб (разбирай: само на дебюта). Но те не ни интересуват. Важното е друго - Evile са спретнали диск, който прави... различна крачка в разумни граници, но и дири заедно със създателите си свое място под слънцето. Приликите с "…And Justice For All" тук са чуваеми и този път това е постигнато без помощта на Flemming Rasmussen - на продуцентското кресло е Russ Russell, работил в миналото с Dimmu Borgir, Amorphis, Napalm Death и др. Резултатът? По-затворен звук, дълги, усложнени песни, намалена скорост и като цяло - диск, осезаемо по-тежък от "Enter the Grave". Много хора побързаха да го обявят за твърде бавен, но подобно обобщение бих отдал по-скоро на тягостната атмосфера, а не на липсата на хедбенгърски парчета. Защото такива има: заглавната вършачка, режещата като банциг "Nosophoros" (специално внимание към средната й част) и бъдещите концертни траш-пирони "Devoid of Thought" и "Time No More". Ясно се вижда обаче, че желанието да бъде изсвирен най-бързият и техничен риф е озаптено и се използва като оръжие само в моментите, в които е нужно и песните го изискват. Затова и "Metamorphasis" гърчи уродливо тяло между темпа, рифове и мелодии, за да добие окончателна завършена форма; затова личният ми фаворит "Genocide" мачка слушателя като тесто, а на финала ни чака и най-разчупеното и обемно предизвикателство, отправяно от братята Drake, Mike Alexander и Ben Carter към феновете им досега - 11(!!!)-минутният инструментал "Hundred Wrathful Deities". Последният ми се струва леко удължен, защото при цялата плътност на диска подобен завършек е способен по-скоро да те умори, отколкото да вплете вниманието, за да следиш всичките му завои, чупки и сола.
   В случая обаче не смятам да ви натрапвам мнението си, точно както и Evile не се опитват да се харесат конкретно на някого. Това си е техният път и той явно е само напред, а на вас ви остават два варианта: да ги следвате или да спрете на дебюта. Аз лично избирам първия.