GRINDERMAN - "Grinderman 2"

Когато преди време Nick Cave оповести, че подготвя втори албум с минималистичното си алтерего Grinderman, при това "по-сериозен" и с "коренно различно звучене" от това на едноименния дебют на проекта от 2007 г. (ревю), мнозина от верните последователи на неуморния австралиец потриха доволно ръце, предвкусвайки поредната неповторима доза аудио-лудост от хиперактивния си любимец. Е, вече е ясно, че приказките на "принца на авангардния мрак" са били всичко друго, но не и празни...

   И наистина, докато простичко кръстеният първороден "Grinderman" звучеше едва ли не като суров демо запис откъм композиционни идеи и изпълнение, макар и с кристално чист звук, то положението при още по-прозаично озаглавения му наследник е доста по-различно. И не, причината не се корени в озъбения вълк, заменил стисналата топките си маймуна от обложката на дебюта, нито в разбунила духовете подробност, че мистър Cave е обръснал характерния си в последно време клюмнал мустак, а в осезаемо по-музикантското и ошлайфано звучене на "Grinderman 2", най-общо казано. Вярно, отново се сблъскваме с на пръв поглед хаотични залитания към тоталния минимализъм (например в "What I Know"), но този път съотношението между "грубия" и "рафинирания" материал е приблизително 1:4, за разлика от дебюта, където положението бе точно обратното. С други думи, актуалното творение на Grinderman има доста по-големи шансове да се хареса на болшинството фенове на Nick Cave & The Bad Seeds, и то заради чисто музикалните си достойнства и завидното си разнообразие, а не заради прозаичния факт, че четирима от седмината членове на споменатата формация се вихрят и тук (Nick в ролята на пеещ и свирещ на китара и пиано предводител плюс Martyn Casey на бас и акустична китара, Jim Sclavunos на барабаните и многоръкият Warren Ellis на китара, цигулка, виола, бузуки и мандолина).

   На първо място вероятно трябва да откроим композиции като "Bellringer Blues" с градиращата си дълбочина и най-вече "Palaces of Montezuma" със завладяващата си мелодичност, но не бива да пренебрегваме и кахърно започващата и еволюираща в бясна психеделия в рамките на седемте си минути "When My Baby Comes", нито динамична многопластовост на "Worm Tamer" и дивашката "Evil", нито дори (леко) шумната дисхармоничност на пилотния сингъл "Heathen Child", виещия блус "Kitchenette" и откриващото диска излияние "Mickey Mouse and the Goodbye Man". Изобщо, поетата от квартета посока определено е "галеща слуха", приятно изненадваща и... повече от радваща. А дали тази положителна тенденция ще се запази и в "Grinderman 3"? Дано...