HELLOWEEN - "Gambling with the Devil"

Бързата тиква слепи ги люпи! Отколешна швабска черта е да направиш нещо добро и да вземеш да се омаскариш тъкмо когато всички са те зяпнали и аха-аха да те обожествят. Не че "Keeper III" бе чак "божествен", но върна поразклатената ми след първия й концерт в нашенско вяра в германската петорка. Последваха един изключителен (дали заради DVD-то?) и един приличен (крайморски) лайв, след което не стига, че излезе "Gambling with the Devil", ами и дружинката на Michael Weikath бра срам в Зимния дворец на фона на спец-отряда на енергичния чаровник Kai Hansen. Винаги съм го твърдял и пак ще го кажа - Andi Deris е страхотен студиен вокалист, но на живо просто не може да покрие изискванията за фронтмен на пауър-спийд (пък бил той "мелодичен" или "европейски") банда. Още по-малко пък, когато става въпрос за интерпретиране на класики, запечатани завинаги в съзнанието на милиони с кристално чистите вокали на Michael Kiske.
   Сега обаче на дисекционната маса на Катехизиса е прострян не скорошният концерт на тиквите, а последното им студийно отроче. Само един поглед към заглавията на песните е достатъчен, за да добиете представа за какво иде реч - на главния герой (да го наречем Тиквичко) му задават гатанка ("Crack the Riddle"), той се впуска в разгадаването й, убива нек'ва зверюга ("Kill It"), после се натъква на някакви светци ("The Saints"), които му правят разни работи, травмата води до период на импотентност ("As Long As I Fall"), захваща се с рисуване, за да се пребори с проблема ("Paint a New World"), забогатява от картините си ("Final Fortune"), изхарчва състоянието си за скъпарски адски камбанки ("The Bells of the Seven Hells"), те обаче се изпотрошават ("Fallen to Pieces"), междувременно подире му плъзват емисарите на международната мафия ("I.M.E." - International Mafia Emissars), спипват го, той започва да им обяснява, че може да поправи камбанките ("Can Do It"), те обаче му викат: "Да бе, само насън" ("Dreambound") и го усмъртяват. Накрая Тиквичко отива на небето и се вайка що за лъжливо копеле е бил ("Heaven Tells No Lies").
   А сега сериозно. Интрото, в което чуваме гласа на Biff от Saxon, само ни кара да съжаляваме за липсата на дует между него и Andi. Агресивната "Kill It" напомня за бисера "Push" от "Better than Raw" и вдига неимоверно летвата на очакванията, но също както през 98-а иновативността умира с последните й акорди. Останалата част от албума е малко или много стандартен Helloween - мешавица от мрачно-студения стил на незаслужено пренебрегвания "The Dark Ride" (а уж недолюбвахте този албум, а, момчета?) и бързашко-жизнеутвърждаващата запазена марка на групата, като не липсва и позитивистично-ухиленото розовобузо химнче ("Can Do It"). Deris се мъчи всячески да ни убеди, че се е претопил себеотрицателно в групата, загърбвайки личното в името на общото - навремето подвикваше "Мога! Мога!", а сега се пъчи самодоволно: "Ние можем!". Цялостното впечатление е за сборка от реализирани (и по-лошото - нереализирани) Б-страни на сингли. Е, лъч светлинка се прокрадва с последното парче - "Heaven Tells No Lies", - но и той не може да разсее все по-натрапчивото усещане, че отмина времето, когато тиквите се превръщаха в златни каляски (всеки да си интерпретира този символ по своему). Вари го, печи го, слушай го отзад-напред или отдясно-наляво, ако искаш - "Gambling with the Devil" си е просто тиква и нищо повече.