ICED EARTH - "Framing Armageddon (Something Wicked Part I)"

Какво ли би се получило, ако космическият ужас на Хауърд Лъвкрафт се съчетае с теорията за световната конспирация? Още отсега чувам отговорите ви - поредната сай-фай боза (със социално-политически елементи). Ако трябва да съм честен, и аз си мислех същото... докато не чух "Framing Armageddon". Концепцията, залегнала в основата му, ме изуми с грандиозния си размах, майсторски разказаната история и зловещия си реализъм, пред която брътвежите за тайно световно правителство (ха-ха!) и главочи-илюминати (ха-ха-ха!) звучат като китайска имитация на "Хари Потър".
   За щастие болният мозък, отговорен за въпросната концепция, си пада освен по драскането с моливче върху разни листчета (или тракането по клавиатурки), и по стърженето върху шестте струни. Именно поради тази причина получаваме параноично-вледеняващата му история под формата на амбициозен концептуален албум, чиято конкретна роля и йерархична позиция тепърва ще бъде дискутирана от феновете на Iced Earth, но едно е безспорно - "Framing Armageddon" е сред най-грандиозните (нарочно употребявам тази дума за втори път в ревюто) постижения на бандата. При това е само първа част - очакваме втората в началото на идната година. В интерес на истината "семенцето" на концепцията бе посято още пред 1998 година в емблематичния "Something Wicked This Way Comes", ала и един бърз поглед към тогавашните и сегашните текстове е достатъчен, за да се види огромната еволюция, извървяна от разказвача Jon Schaffer.
   Хубавото е, че не само разказвачът е еволюирал. Композиторът Schaffer е успял да изкове метални доспехи, които прилягат меко казано идеално на историята - движат се леко и свободно, не скърцат, успешно бранят слабите й места от злобни хейтъри и отблъскват носталгичните въздишки по емоционално въздишащия полицай Matt Barlow точно там, където им е мястото - в миналото. Без да е толкова бърз като ранните произведения на групата, "Framing Armageddon" е далеч по-зрял и балансиран и се врязва като препускащ рицар в пълно бойно снаряжение в ухото на непредубедения хедбенгър. Парчетата са предимно в умерено и средно темпо, което освен че дава възможност на Tim "Ripper" Owens да заблести с още по-голяма сила, подчертава още повече неустоимите им мелодични линии. В същото време наличието на зверски траш-убийци като "Ten Thousand Strong" и "Framing Armageddon" би задоволило и най-закоравелия поклонник на агресивния американски пауър. Самият Ripper звучи като органична част от групата - брус-дикинсъновите му напъни от "Glorious Burden" са забравени и тук го срещаме в най-добрата му форма досега. Естествено, халфордските нотки присъстват осезаемо, но обогатени с невероятна плътност, зрялост и една канска, ала в същото време умело контролирана агресия. И най-важното - въпреки епично-вселенските мащаби на историята от вокалите на Tim струи максимална естественост. Няма я онази прекомерна мелодраматичност и сълзливост, която разваляше иначе чудесния глас на предшественика му Matt Barlow и караше почитателите му да се питат какви ли бразилски сапунки гледа тайно в хотелските си стаи. Ориенталски накъдрената "Setian Massacre", баладично-многопластовата "The Clouding", злокобната "The Domino Decree" и мрачният химн "When Stars Collide" са само част от примерите, където си проличава изумителното единство между замисъл и реализация, композитор и изпълнител, китарист и вокалист - или, иначе казано, между Демона и Изкормвача.