JUDAS PRIEST - "A Touch of Evil Live"

Случайно или не, на обложката на "A Touch of Evil Live" думата "evil" е надвиснала някъде в небето над Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан и Индия. По тази тема обаче може да се спекулира до безкрайност. Онова, над което не може да се спекулира, е простичкият факт, че това е петият концертен албум на бирмингамските железари. И, за разлика от всички други, сега напълно съзнателно са ни спестени до болка познатите на всеки прийстоман задължителни изпълнения на "Breaking the Law", "Electric Eye", "Living After Midnight" и "Metal Gods". (Бележка за непросветените: в "Unleashed in the East" въпросните парчета също отсъстват, но по съвсем прозаична причина - просто все още не са написани.) Дали заради това, или не, лайв-дискът не е двоен, макар че никак не би му навредило, ако вътре фигурираха неръждаеми класики като "Freewheel Burning" и "Rock Hard, Ride Free" от "Defenders of the Faith", "Ram It Down", "Heavy Metal" и "Blood Red Skies" от "Ram It Down" и "Hell Patrol", "Leather Rebel" и "One Shot at Glory" от "Painkiller". Концепцията да се хвърли светлина върху не толкова експонираните аспекти от творчеството на Judas Priest се нарушава само от присъствието на "А Touch of Evil" и "Painkiller", като последната песен е и единствената, където гласът на металния бог Rob Halford не звучи в перфектната си форма. Навсякъде другаде вокалите му изумяват с непостижима за повечето му колеги хармония между първична мощ, кристална чистота, ехидна нахъсаност, епична разгърнатост и безупречна стабилност. Иначе единайсетте композиции обхващат период от 31 години - от излезлия през 1977-а "Sin After Sin" до миналогодишния концептуален шедьовър "Nostradamus". Дискът започва с гвоздеите от албума на завръщането "Angel of Retribution" - злокобната "Judas Rising" и размазващата "Hellrider", която сякаш е излязла от митичната епоха на "Defenders of the Faith". Номер три е не по-малко интригуващ - "Between the Hammer and the Anvil" е безценен подарък за всички онези, които считат "Painkiller" за един от върховете не само в дискографията на бирмингамците, но и във всемирната история на метъла. Устремената като "Харли Дейвидсън" по магистрала "Riding on the Wind" изтупва праха от "Screaming for Vengeance" с брутален замах, а дуумаджийската "Death" отпраща темпото в противоположния край на скалата и смразява кръвта със средновековния си мрак. "Beyond the Realms of Death" може да се стори излишна на някого, ала новата й версия, в която Halford избягва да повтори мултиоктавните си вокални разходки от миналото и вместо това набляга на непоклатимите си средни, където просто няма конкуренция (освен в лицето на някогашния си заместник Tim "Ripper" Owens) й придава неочаквано свеж облик. "Dissident Aggressor" взривява атмосферата с експлозивното свирене на Scott Travis, докато "A Touch of Evil", както вече отбелязах, макар и безупречно изпълнена, спокойно можеше да бъде пропусната. ("Как обаче щеше да се казва албумът в такъв случай?" - чувам насмешлив гласец. - "И щеше ли над някоя част от глобуса да тегне зловещо клеймо?") Деветият убиец - "Eat Me Alive" от 1984 година - е едно от най-силните изпълнения в диска; същото може да се каже и за театралната "Prophecy" от миналогодишния опус "Nostradamus", чиито рифове сякаш разрязват тъканта на времето и пространството на късове, за да изтръгнат от сърцевината им непосилни за човечеството прозрения. С последните акорди на "Prophecy" отеква и истинският финал на албума, защото последната песен, христоматийната ода на яростта "Painkiller", звучи като никому ненужна кръпка, а и неведнъж сме я слушали на живо в далеч по-добро качество.