JUDAS PRIEST - "Nostradamus"

Judas успяха. Колкото и да не е за вярване, го направиха. Въпреки непосилното бреме на начинанието (първи концептуален албум), въпреки грандиозността на самия проект (105 минути), въпреки кризата на средната възраст (вж. многоуважаемите им колеги), въпреки пародийните заплахи на клишетата (май само Lemmy от Motorhead не е ръмжал хвалебствени химни за Нострадамус) и въпреки склонността на част от феновете да асоциират бирмингамците само с епохалния Painkiller. Успяха не само да създадат величествена концептуална творба, пред която рокоперите на съвременниците им бледнеят като вариететни оперетки на фона на "Трубадур" и "Травиата", но и да вплетат ключови моменти от цялото си трийсет и пет-годишно творчество в творбата, превръщайки я не просто в свой Magnum opus, а в необятна Priest-вселена.
   След като създадоха албума-символ на агресивния хеви метъл "Painkiller", дръзнаха да пристъпят отвъд зашеметяващите му граници и да изтърбушат вътрешностите ни с наследника му "Jugulator", позволиха си да поекспериментират с "Demolition" (по това време Halford пък експериментираше с други играчки) и се завърнаха с разнообразния, но до голяма степен еклектичен "Angel Of Retribution", "Nostradamus" бе възможно най-мъдрият, закономерен и амбициозен ход на британския стоманен квинтет. Тук "Sad Wings Of Destiny" се среща с "Ram It Down", "Killing Machine" се сблъсква с "Turbo", "Stained Class" се дуелира с "Defenders Of The Faith", a "Screaming For Vengeance" се нахвърля върху "Sin After Sin". Тук всички онези Ripper-и, Sentinel-и, Jawbreaker-и, Painkiller-и, Exciter-и, Defender-и, Sinner-и, Tyrant-и, Invader-и, Hellion-и и прочие апокалиптични зверилища обединяват чудовищните си потенциали, но на късия повод (както биха казали кучкарите) и под железните палки (както биха казали полицаите) на извънземните диригенти Glenn Tipton, K.K. Downing, Rob Halford, Ian Hill и Scott Travis. Неповторимите идеи и оригиналните хрумвания от хард-рока на групата през 70-те се сливат с устремената праволинейност и ярката образност на музиката й през 80-те, за да се потопят в агресивността и тежестта на метъла й през 90-те в най-цялостното и завършено нейно произведение. "Nostradamus" е като една колосална, неизбродима, чудовищна композиция, която лъкатуши през най-различни настроения и темпове, ала нито за миг не изгубва своята хомогенност. Магията на непроницаемото й на първо слушане звучене се допълва от обилието клавири и китарни синтезатори, които придават на албума осезаема физически пространственост и дълбинност; всеки тон е щрих, който не просто рисува пред слушателя аудио-пейзаж, а директно го запраща в сътворената от бирмингамската петорка мрачна галактика. Съспенсът и зловещата мистична атмосфера се поддържат от майсторско редуване на по-агресивни и епични с по-минорни и лирични настроения, а множеството акустични пасажи засилват още повече ослепителния блясък на the one and only metal god Rob Halford. В "Nostradamus" има повече баладични моменти, отколкото във всички албуми на Judas и Halford, взети заедно; в същото време тавата изобилства от рифови убийци и злокобни среднотемпови трепачи, което вдига още повече летвата пред Rob, тъй като драматизмът и динамиката на величествената музикална архитектура зависят изцяло от него - няма гост-вокалисти и други певци, на които да се осланя (и слава богу!). Представянето му обаче е потресаващо - всички суперлативи бледнеят, когато трябва да се опише зрялото му, дълбоко и мощно пеене, извличащо максимума от всяка нота и сричка. Зряло, уверено и мъдро като всичко останало в албума, с който Judas Priest успяха да постигнат невъзможното - да надмогнат дори себе си.