LORDI - "Babez For Breakfast"

Имало едно време група чудовища. Те идвали от неподозирани измерения и всяко имало своя собствена история. В тяхната паралелна вселена съществувала религия с много богове. Викали й Рок Енд Рол, а основните висшестоящи, пред които нашите герои се прекланяли, се казвали Alice Cooper и Kiss. Затова и не е чудно, че чудовищата се присмивали пред нашите конвенционални религии с песни. Пеели, че дяволът е смотаняк ("Devil is a Loser"), стряскали хората наляво-надясно, но пък показвали и собствените си вярвания ("Hard Rock Hallelujah"). Разни люде ги харесали и даже ги наградили за това, което правели. Други използвали спечелените конкурси като довод да се отрекат от тях. Странна работа.

   Тази приказка вероятно я знаете, но няма как да ви я спестя, защото тя е съществено определяща за Lordi. Също както и споменатите по-горе вдъхновители, така и финландците имат великолепен усет към заразителните мелодии. Е, костюмите и бутафорията при тях може да идват в повече на взискателния слушател, но ако оставим настрана визуалния имидж (знам, че е трудно), музиката компенсира и оставя купона в нормите на добрия вкус. По-интересен винаги е бил въпросът, дали групата не се приема твърде насериозно - буквално дни след излизането на "Babez for Breakfast", ги напусна дългогодишният им барабанист Kita (а.к.а. Sampsa Astala) защото „е решил да се разкрие в публичното пространство, което е в разрез с принципите на Lordi". Още по-интересно е дали театралността на "чудовищното" начинание всъщност е с ясно определени граници дори за онези, които са свързани с организацията му. Но най-интересното от всичко е защо авторът на този текст е тръгнал да ви занимава с подобни глупости при положение, че Lordi са от групите, над чиято музика няма особен смисъл да се замисляш. Или я приемаш и се забавляваш, или не я приемаш. Ако вземем скалата на забавлението за основен критерий, то "Babez for Breakfast" определено е от по-успешните албуми на Lordi. Този диск оправя настроението от раз, защото му се е получило онова въздействие, вследствие на което слушателят не се товари с глупости, а пие бира с кеф, размахва юмрук и пее с цяло гърло.

   Тук финландците са събрали 15 песни (сред които едно интро и един кратък инструментал) с общо времетраене от около 48 минути, където по осемдесетарски химничните припеви са на мода, а праволинейният полиран рок тържествува. Да, Lordi може да се опитват да ни убеждават, че стилът им е друг (с песни като недвусмислено деклариращата "This is Heavy Metal"), но ние знаем истината ;). За разлика от излезлия преди 4 години "The Arockalypse" в новата продукция не е тъпкано с гости. Появява се само едно известно външно име - Bruce Kulick - чието участие обаче маркира най-силната песен "Call Off the Wedding". В нея подвеждащата лиричност преминава постепенно в типичната за Lordi хорър саморазправа, забива прекрасно соло, заиграва се със сватбения марш на Менделсон и подплатява всичко със струнни аранжименти. Парчета като "ZombieRawkMachine", "Midnite Lover", "Granny's Gone Crazy", "Rock Police" и "Nonstop Nite" развяват флаг с озъбен череп и демонстрират с заряда си, че бродещите мъртъвци всъщност нямат лоши намерения, макар че думите им (разбирай - текста) говорят съвсем друго.

   Та така - онази приказка, която ви разказвах в началото, продължава и в петия диск на Lordi, а вие получавате поредната покана да се присъедините към нея и да покуфеете с някое разлагащо се зомби. Изгнилата плът и "приятната" миризма са гарантирани. А що се отнася до оценката... Ако проверите ревюто на "Deadache" (2008 г.) ще видите, че рейтингът му е почти същия. Ама той и албумът е почти същия...