PRIMAL FEAR - "16.6: Before the Devil Knows You're Dead"
2009, Frontiers Records/Riva Sound

"16.6: Before the Devil Knows You're Dead" започва с безсмислено едноименно интро, което прелива в "Riding the Eagle" - типичната, да не кажа стандартна откриваща тресня за Primal Fear, и най-бързото, енергично и надъхано парче в диска. Главният носещ риф е почти трашърски и осигурява перфектния фундамент за величествената желязна конструкция, издигната отгоре му. За съжаление по-нататък в албума няма да има друга песен, която да достигне този съвършен баланс между скорост и мелодия. Трак номер три - "Six Times Dead" - пропуква черепите с размазващите си рифове, които звучат доста по-тежко, отколкото сме свикнали в творчеството на Primal Fear. Следващият гвоздей в програмата се нарича "Black Rain" (любопитна е темата за дъжда в дискографията на швабите - като се започне от "Red Rain", мине се през "Everytime It Rains" и се стигне до настоящия пример) - истинска експлозия от атмосфера и емоция, изплетена от майсторски съшити ориенталски мотиви. "Under the Radar", от своя страна, е хеви метъл съкровище, което всички ценители на Gamma Ray-ския период на Ralf Scheepers ще оценят подобаващо; същото се отнася и за "5.0 Torn" - разчупена и зряла композиция с разгърнат припев, изпъстрена с доста симфонични орнаменти и китарджийски мурафети (явно новото попълнение - доста нашумелият напоследък китарист Magnus Karlsson - си казва думата). Така стигаме до преломния момент в "16.6: Before the Devil Knows You're Dead", понеже оттук насетне качеството на композициите забележимо пада. "Soar" представлява доста дързък за германците експеримент, в който те се опитват да наложат върху стила си модерното звучене, характерно за групи като Korn, и резултатът по-скоро наподобява кръпка, отколкото органичен синтез, както беше в одумваните "Fighting The Darkness" и "Everytime It Rains". "Killbound" бърза да ни върне в добрия стар свят на груува, тежките рифове и мачкащото темпо, ала е интересна само при първите две-три слушания; после бързо издиша като зарязал стероидите културист. "No Smoke Without Fire" пък се опитва да се напъха именно в обувките на гореспоменатите два хита от предишния албум; парчето е заредено с много симфонизъм, много изящество и много мелодия, но въпреки това умората, стандартният подход и липсата на идеи, прозиращи през тъканта му, не могат да се скрият. Сходен е проблемът и на "Night After Night" - стандартна композиция, чийто припев е лишен от онази страст и хъс, на които дружината на Mat Sinner е способна. И като споменахме името на "Грешника", именно с такива асоциации ни оставят "Smith & Wesson" и "The Exorcist" - и двете са изковани по до болка познатите тертипи на Sinner и Accept , само че първата е по-бавничка, а втората се опитва да догони темпото на легендарната "Fast As A Shark". Албумът завършва с баладичната "Hands Of Time", където Mat Sinner е окупирал микрофона и Ralf се обажда само в края на припевите, но за сметка на това пък можем да чуем и вокалните включвания на китаристите Henny Wolter и Magnus Karlsson. Да, това е онзи сладникав AOR, за който ви предупредих в началото на настоящото ревю.
Приятни или неприятни, отговорите вече са пред нас. По-важното обаче е, че интересните времена изобщо не са приключили.










Maldoror
Други ревюта на PRIMAL FEAR