SEPULTURA - "Machine Messiah"

Няма как една група да бъде същата след драстични и още по-драстични промени. Няма как една банда да запази себе си, когато тя самата не иска, а постоянно търси поводи да се променя. Невъзможно е едновременно да стоиш близо до корените си и в същото време да не искаш да се олицетворяваш от тях. Отдавна бразилската траш машина няма нищо общо с миналото си. Още повече, че две от основните фигури отдавна не са част от нея. Няма смисъл да се спори - преди ли беше по-яко или сега. Винаги ще има привърженици и от двете страни на барикадата. При Sepultura те все още са - 20 години по-късно, повече от една страна, от страната където стоят "Beneath the Remains", "Arise", "Chaos A.D.", "Roots" - крайъгълни камъни за цял един стил, емблеми за цяло едно поколение. Обаче има и други, със сигурност по-малко, които приемат, че миналото си е отишло безвъзвратно и гледат напред. Точно за такива напредничави души е "Machine Messiah".

   Самите Sepultura са наясно, че вместо да се опитват да преповтарят каноните, които сами зададоха, е по-добре да отстъпят встрани и да продължат по пътя си. Каквото било, било. Една китайска поговорка гласи , че "който живее в миналото, умира всеки ден по-малко". Sepultura избраха да живеят и да се отдадат на таланта си, а не да се опитват да го насочват. Това им се получава. "Machine Messiah" е всичко онова, което групата не беше в миналото. Загърбени са много от елементите, които правеха звука на Sepultura уникален. Не са забравени съвсем, но вече не присъстват във всяка една композиция. Саундът е полиран, трайбълът е само загатнат, солата на Kisser са изчистени, свиренето му не е обвързано със запазените нисконастроени китари, а Green, да същия великан Derrick Green, е вкарал чисти вокали. Контрастът с ревовете му се проявява най-силно в пространството, което ударните на Casagrande изграждат с прогресив структурата си. Много от рифовете, мелодиите и дори вокалите създават моментно дежавю, но не с предишните издания на групата, а с много други изпълнители и композиции. Във всяка една песен идеите са развити в няколко посоки и са много по-убедителни от друг път.

   Атмосфера на безнадеждност се преплита с безмерна позитивност. Вкарана е доза месопотамска епика, уплътняваща агресията, дуелите между клавири и китари напомнят старите прог динозаври, а техническото изпълнение е издигнато на друго ниво. Ниво, което по една или друга причина самите Sepultura отказваха или не желаеха да следват. "Machine Messiah" е осъзнаване. Осъзнаване, че музиката не се изчерпва само с яростни вокали, жужащи китари, нео елементи и трайбъл перкусии. Защото Sepultura могат да бъдат каквито си поискат. В един момент се опитваха да бъдат онова, което никога повече няма да постигнат. В началото се пробваха да доразвият посоката, в която бяха поели. Направиха така, че да звучат и като корените си, и уж модерно. За да стигнат до "Machine Messiah" - албум, който при всички случаи е огромна крачка напред, без да се робува на миналото, на постоянните подхвърляния, че това не е онази група, която всеки помни и че е по-добре бандата отдавна да не беше съществувала.

   Да, това определено не е онази Sepultura. Но това е друга Sepultura - много по-свежа и идейна, със своята композиторска суровост, качество, индивидуален стил и инструментални похвати. И да - сравнения с онази, другата, класическата Sepultura са напълно безпредметни. "Machine Messiah" е може би най-добрият албум с Derrick Green зад микрофона и трябва да се слуша с отворено съзнание, без очаквания и без предразсъдъци. Само тогава ще може да се усети истинската мощ на новата Sepultura. Това, което тежи на момчетата, е миналото. За две десетилетия така и не успяха да се отърсят от него. Със сигурност въжето е прокъсано, но все още държи воденичния камък, който тежи на вратовете им. С още един или два албума като "Machine Messiah" биха могли да се освободят от сянката, която продължава да тегне над тях и за нея да напомнят само отделни песни по концертите. Но за това трябват воля и упоритост, които не липсват на сегашната Sepultura. По скоро обаче им пречи собствената несигурност, че биха могли под същото име да живеят друг живот. Който повече ще им приляга.