EXODUS - "The Atrocity Exhibition... Exhibit A"

Не знаех какво да очаквам от новия албум на Exodus. Надявах се, че препъни камъка "Shovel Headed Kill Machine" няма да се повтори и да се окаже толкова голям, че момчетата да не съумеят да се изправят на крака. Надявах се, че нивото на завръщането "Tempo of the Damned" ще бъде достигнато и дори надскочено. Е, не получих това, но сега след като за пореден път преслушвам "The Atrocity Exhibition... Exhibit A" мога да заявя, че машината за рифове Exodus отново е тук с осмия си студиен удар. И докато с предишния си диск "Shovel Headed... ", в който за пръв път реве Rob Dukes, групата като че ли изгуби почва под краката, то с новия албум летвата отново е вдигната високо. Разбира се, "Tempo of the Damned" едва ли скоро ще бъде задминат, особено заради липсата на Zetro и Rick Hunolt. Но независимо от това запазената марка - изобилието от рифове и сола, това с което американците са най-добре известни, отново е тук. Прави впечатление, че за пръв път Exodus си позволяват толкова дълги композиции и експерименти. Едноимената песен е над 10 минути. С рифовете и солата само от нея някоя треторазрядна траш банда би могла да запише поне 10 албума. Продължителността обаче съвсем не е в минус, заради честите смени на темпото. След интрото "A Call to Arms" следва може би най-бързата и най-кратката песен в творбата "Riot Act" - чист праволинеен траш. След това композиция под пет минути няма да чуете. И докато Gary Holt и Lee Altus забъркват коктейл от китарни рифове, ритъм секцията в лицето на завърналия се ударник Tom Hunting и басиста Jack Gibson изгражда основата на траш монолита. Прави впечатление още, че Rob Dukes е понамалил дълбочината на ревовете и все повече звучи като траш певец - дори на моменти се усеща влияните на Zetro. От което Exodus само са спечелили. Ха, тук Mille Petrozza от Kreator ли чух? В едноименното парче водовъртежът от смени на темпото няма край, валякът от рифове не спира да мачка, сменят се тежки бавни пасажи и скорострелни части, а оттук - оттам намигат дори титаните Slayer. Заради "Children of a Worthless God", където китарните хармонии са образец за композиторските възможности на Gary Holt и Lee Altus, е възможно поне за малко да забравиш, че някога в тази група е свирил Rick Hunolt. Дори използването на чисти вокали в припевите на парчето са на място. Все пак си личи, че докато са работили над албума петимата от Exodus не са стояли със заровени в пясъка глави, а са хвърляли и по едно око на това, което се случва в света на екстремната музика. Модерните елементи са налице. Все пак сме в 21 век. Но големите майстори си личат по това, че не губят идентичността си, дори когато експериментират. Exodus са се справили със задачата, а и Andy Sneap си е свършил работата.
   За финал - "The Atrocity Exhibition... Exhibit A" е класически траш с модерно звучене. Изобщо - един много, ама много добър албум с марката Exodus.