CLAYMORE - "Prolonged Active Antagonism"

Петък, 30 май. Някъде около 16:30. Седя пред компютъра и за пореден път си пускам "Gift of Hate". Това е първото парче от дебюта на русенците Claymore. Такава среща на ярост и агресия, на мелодия и атмосфера, събрани в една песен, не се чува често. И като споменах за дебют, след близо 10 години Камен, Велислав, Мартин, Цветелин и Светослав най-после успяха да запишат това, което свиреха и продължават да свирят през всичките тези години. Бавно, без да бърза, удари и техният час. А ударът е брутален и тежък дет/блек примесен с влияния от класическата музика, зли вокали, малко хеви метъл и пънкарлив на моменти бас. В "Prolonged Active Antagonism" са събрани 10 от най-яките песни на Claymore. (Винаги съм се чудил, когато имаш готови парчета за три здрави диска, как решаваш, кои да представят бандата в първия?) Тези 10 парчета съм ги слушал като демо варианти, на концерти, по репетиции. Предполагах, че когато си пусна албума, няма да има кой знае какви изненади. И това беше най-неочакваното - че тези 10 композиции звучат, колкото и познато, толкова и новаторски. Все едно ги чувам за първи път. От две седмици въртя диска и "Prolonged Active Antagonism" е основното, което слушам в къщи и на работа. Харесват ми бързите части и разнообразната ритъм секция, харесват ми яростните и злокобни вокали, харесват ми китарните линии и направо полудях по клавирните партии - диво изящество. Инструментите рисуват мелодии, а мелодиите творят картини. С една дума - красота! Защото и мрака, и безнадежността, носят удоволствие.
   Дебютът на Claymore започва с едно от най-яките парчета (споменах го по-горе) "Gift of Hate". Тук китарата и клавирите влизат в такъв шеметен дуел, че ти се иска песента никога да не свършва. И като контрапункт - блек вокалите на Светослав. Темите в песента са достатъчни, за да се създаде цял опус. Следва "Master of Wishes". Още една добре позната композиция от репертоара на русенци. Агресията е вече на друго ниво. И докато "Near Death Experience" започва с мотив, все едно изваден от някоя черна комедия, преди останалото да ви удари като товарен влак, то следващата "Dying in a Dream" ще ви пренесе от другата страна. Първо ще ви помилва, ще ви успокои с по детски наивна мелодийка, ще ви разтревожи с бебешки плач (намигане към Вильо) и ще се стовари отгоре ви като проклятие. Безумието ще ви обгърне, ще се почувствате убийци по рождение, дори и да не сте го искали... заради Възкресението. А за да се върнете от хаоса и за да намерите обратния път, просто последвайте Claymore до края на албума. Те ще ви разкажат още страшни приказки и ще ви оплетат в тонове звуци. Ще ви поставят лице в лице с отговорите, чиито въпроси винаги сте се плашили да си зададете. Пред вас ще оживеят най-самоубийствените страхове, облечени в една искряща и неустоима музикална палитра. Опитът да се откъснете едва ли ще е успешен. С мен не се получи - продължавам да дълбая с "Prolonged Active Antagonism" и да изследвам всички нива на болката. Защото "Built to Kill" (изковани плетеници и вихрушки от рифове, клавири, ударни и бас), "Centuries of Chaos" (може би най-хеви и спийд ориентираната песен, със злокобна средна част - дълбок, покварен глас върху бумтяща бас линия), "Holy Terror" (психария - тук клавирите подлудяват - там, където свършва безумието, започва агонията), "My Personal War" (картеч, редуван с бавни, тежки пасажи и дълбоки дет ревове), "Mental Hell" (още едно потвърждение за композиторския талант на момчетата) и "Warriors of Claymore" - класически завършек на албума (хе-хе-хе, ако махнете вокалите, остава просто шеметно пътуване... за къде - тук няма много спирки) са един свят, на който Claymore са отворили широко вратата. И никой не се нуждае от покана, за да прекрачи прага и да се увери в магията, да усети внушенията, да види пейзажите. Защото казват, че черното е най-цветния цвят. При Claymore то е в изобилие. За силата на групата на живо няма да говорим. Достатъчен е факът, че момчетата са били съпорт на банди като Destruction, Sinister (в Румъния), Napalm Death. Независимо, че през миналата година малко се позагубиха, концертно, то през тази ще наваксат.
   Вероятно дебютът чисто технически можеше да звучи и по-добре. Може би ударните трябваше да са изнесени по-напред, може би вокалите трябваше да са по-дълбоки, може би басът трябваше да се чува по-силно или пък китарите да са по-плътни. Може би продукцията трябваше да е по-силна. "Може би"-тата може и да са много. Но не това е най-важното. По-важно е, че след толкова години ходене по мъките (защото само те си знаят какво им и коствало и какво им коства издаването на тази албум), Claymore най-после излязоха официално на светло (тъмно). С нов диск, който покрива всички изсиквания на съвременната дет/блек сцена. У нас едва ли ще се намери втора подобна група - едновременно тежка и мрачна и в същото време музиката й да е пълна с хармонични вихри и мелодични линии. Да носи безнадежност, безнадежността - разруха, разрухата - красота. Звучи невероятно, но е напълно възможно. Чуйте "Prolonged Active Antagonism" и ще го усетите.