PRIMAL FEAR - "16.6: Before the Devil Knows You're Dead"

Във финала на ревюто си за "New Religion" отпреди две години бях написал, че интересни времена ни очакват (прочети). Оказах се прав. Кой би предположил, че ще чуем песен на Primal Fear, явно повлияна от щатския нюметъл и по-специално от Korn, както и комерсиална радиофонична балада, сякаш излязла от творчеството на Kansas? И това далеч не е всичко. Един от въпросите, които ме вълнуваха при слушането на чудесния според мен "New Religion" , бе до каква степен квинтетът ще успее да съчетае високооктановия си спийд метъл с оркестрациите, авангардното звучене и женските вокали (ако, естествено, отново прибегнат до гост-вокалистки). Е, отговорите вече са пред нас и всеки хедбенгър с необременено съзнание и почистени от ушна кал слухови канали може да ги претегли и да прецени за себе си дали му харесват, или не.
   "16.6: Before the Devil Knows You're Dead" започва с безсмислено едноименно интро, което прелива в "Riding the Eagle" - типичната, да не кажа стандартна откриваща тресня за Primal Fear, и най-бързото, енергично и надъхано парче в диска. Главният носещ риф е почти трашърски и осигурява перфектния фундамент за величествената желязна конструкция, издигната отгоре му. За съжаление по-нататък в албума няма да има друга песен, която да достигне този съвършен баланс между скорост и мелодия. Трак номер три - "Six Times Dead" - пропуква черепите с размазващите си рифове, които звучат доста по-тежко, отколкото сме свикнали в творчеството на Primal Fear. Следващият гвоздей в програмата се нарича "Black Rain" (любопитна е темата за дъжда в дискографията на швабите - като се започне от "Red Rain", мине се през "Everytime It Rains" и се стигне до настоящия пример) - истинска експлозия от атмосфера и емоция, изплетена от майсторски съшити ориенталски мотиви. "Under the Radar", от своя страна, е хеви метъл съкровище, което всички ценители на Gamma Ray-ския период на Ralf Scheepers ще оценят подобаващо; същото се отнася и за "5.0 Torn" - разчупена и зряла композиция с разгърнат припев, изпъстрена с доста симфонични орнаменти и китарджийски мурафети (явно новото попълнение - доста нашумелият напоследък китарист Magnus Karlsson - си казва думата). Така стигаме до преломния момент в "16.6: Before the Devil Knows You're Dead", понеже оттук насетне качеството на композициите забележимо пада. "Soar" представлява доста дързък за германците експеримент, в който те се опитват да наложат върху стила си модерното звучене, характерно за групи като Korn, и резултатът по-скоро наподобява кръпка, отколкото органичен синтез, както беше в одумваните "Fighting The Darkness" и "Everytime It Rains". "Killbound" бърза да ни върне в добрия стар свят на груува, тежките рифове и мачкащото темпо, ала е интересна само при първите две-три слушания; после бързо издиша като зарязал стероидите културист. "No Smoke Without Fire" пък се опитва да се напъха именно в обувките на гореспоменатите два хита от предишния албум; парчето е заредено с много симфонизъм, много изящество и много мелодия, но въпреки това умората, стандартният подход и липсата на идеи, прозиращи през тъканта му, не могат да се скрият. Сходен е проблемът и на "Night After Night" - стандартна композиция, чийто припев е лишен от онази страст и хъс, на които дружината на Mat Sinner е способна. И като споменахме името на "Грешника", именно с такива асоциации ни оставят "Smith & Wesson" и "The Exorcist" - и двете са изковани по до болка познатите тертипи на Sinner и Accept , само че първата е по-бавничка, а втората се опитва да догони темпото на легендарната "Fast As A Shark". Албумът завършва с баладичната "Hands Of Time", където Mat Sinner е окупирал микрофона и Ralf се обажда само в края на припевите, но за сметка на това пък можем да чуем и вокалните включвания на китаристите Henny Wolter и Magnus Karlsson. Да, това е онзи сладникав AOR, за който ви предупредих в началото на настоящото ревю.
   Приятни или неприятни, отговорите вече са пред нас. По-важното обаче е, че интересните времена изобщо не са приключили.