MANOWAR - "The Lord of Steel"
2012, Magic Circle Music

Когато става въпрос за Manowar, нещата винаги са стояли по по-различен начин - силно обичани или мразени, те съумяват да владеят публиката, макар да имат ограничен запас от думи и теми в творчеството си. Независимо дали си "трю" или "анти-трю", независимо дали само "ги понаслушваш от време на време" или знаеш "две-три песни", никой не може да отрече, че те са една от бандите имащи най-значим принос за съвременната метъл сцена. Също така е ясно, че когато една банда има повече от 30 години история, трудно може да създаде неповторим шедьовър. Трудно, но не и непостижимо. Лошото е когато реши, че може да продължи да прави едно и също през годините, без то в един момент да втръсне до безобразие и на най-върлите фенове. Тогава вече клони по-скоро към самозабрава и творчески застой. В крайна сметка всяко нещо си има граници и мисля, че и дори най-ревностните последователи на групата ще се съгласят.
"The Lord of Steel" определено не е концептуалния албум, замислян първоначално от Manowar (дори и самото заглавие трябваше да бъде "Hammer of the Gods"). Тази промяна се наложи и от решението за пренаписване на целия материал, което групата взе след завръщането на оригиналния барабанист Donnie Hamzik. Всичките тези изменения изостриха апетита на феновете, очакващи грандиозното завръщане на своите идоли. Няма и как да бъде иначе - след 5-годишна пауза не само нетърпението, но и критериите са в сериозно завишени количества. Именно за това предложената от групата порция праволинеен хеви метъл с посредствени текстове, гарнирана с нетипичен нискочестотен звук, е меко казано, незадоволителна. Странно е и решението за по-активно участие на баса на Joey DeMaio, което постепенно прераства от намеса с умерено изразен дисторшън, в отявлено дразнещо бучене. Опитите за постигане на по-оригинално звучене, макар и успешни, изиграват лоша шега на бандата, променяйки цялостния й облик. Така ставаме свидетели на недопустим парадокс - най-шумната метъл група на света, не само използва, но и предлага на феновете си некачествен звук.
Откриващата едноименна песен първоначално вдъхва надежда, че макар и с различно звучене, групата има с какво да ни изненада. Вместо това обаче следващите парчета ни въвличат в монотонно средно темпо, прогресивно клонящо към все по-тежко и еднообразно звучене. Стряскаща е посредствеността и откровената безидейност на песни като "Born in a Grave", "Touch the Sky", както и епопеята "Black List", отправяща предизвикателство и към най-изявените поклонници на групата. Глътка свеж въздух се оказва вече познатата "El Gringo", която освен че напомня кои всъщност са Manowar, се отличава и с неизменно по-добър звук. Сякаш парчето изтръгва от унеса монотонно звучащия албум и едновременно с това, като че изобщо не е част от него, превъзхождайки го по звук и качество. Дори финалното парче "Hail, Kill and Die" не е в състояние на премахне горчивия привкус, оставащ след цялостното възприемане на "The Lord of Steel".
Безспорно Manowar заслужават уважение за всичко, направено от тях през годините на сцената, както и за неповторимото отношение към вярната си публика. Жестове като изпълнението на песента "Father" на 16 различни езика и незабравимото усещане, от огласящия сцената български химн, несъмнено ще останат в съзнанието на доста поколения метъл последователи. Но за да владеят както сцената, така и сърцата на феновете си, е крайно време "Кралете" да престанат да живеят с миналото си величие. В противен случай "царуването" им ще се превърне в пародия.










Arwen
Други ревюта на MANOWAR