THERION - "Sitra Ahra"

В един стар виц се мести човек в ново жилище и портиерът го предупреждава, че гарата е наблизо и ще са нужни 3-4 нощи да свикне с шума, за да спи спокойно. При което новодомецът заявява, че няма проблем, той тези 3-4 нощи ще иде да спи на хотел. Ако можеше направо така да се скочи на трето-четвърто прослушване на новия албум на Therion, нещата щяха да бъдат други. Но не може, затова - не се доверявайте на първото слушане на "Sitra Ahra". Нито на второто. Дори на третото. Този албум има нужда от много узряване, може би дори и от точния момент, за да се разгърне напълно.

   Няма смисъл да се връщаме години назад в историята на Therion, което е толкова група, колкото и проект, в смисъла, в който единственият й постоянен член е Christofer Johnsson, идеен генератор и двигател на концепцията. Винаги ще има хора, които ще държат на първите детметълски години и ще зачеркват всичко след "Lepaca Kliffoth" (1995). Но фактите са си факти и с 14-ия си студиен албум Therion са нагазили в симфонията до шия, измъкване няма и не се и предвижда. След "The Miskolc Experience" от 2009-а (ревю) е повече от ясно, че влиянието на класическата музика ще се усеща все повече в идеите на Christofer.

   "Sitra Ahra" идва 3 години след "Gothic Kabbalah" (2007), но всъщност много от парчетата са писани и записвани заедно с материала от "Lemuria"/ "Sirius B" (2004). Четирите албума са частите на тетралогия, замислена като такава от самото начало. Предвид едновременното излизане на първите две части и двойната порция от "Gothic Kabbalah", настоящият диск изглежда постна доза. За сметка на това предлага музикална мащабност в доволни количества. Албумите от тетралогията не са концептуални, но един бърз поглед на имената на песните тук показва връзките и препратките - например третата част на "Kali Yuga" ("Kali Yuga" I и II са в "Sirius B"). Или "Sitra Ahra", "The Shells Are Open" и "Din" - нагазили в дълбоките води на кабалата.
   Артуъркът на обложката е дело на Thomas Ewerhard, който прави оформлението на всички албуми от "Secret of the Runes" (2001) насам. Смисълът й търсете в "The Shells Are Open" и някой наръчник по кабала.

   "Sitra Ahra" започва с внушителна интродукция, която задава много високо ниво на очакванията. В него са омесени всички елементи, които искаме и очакваме да открием по-нататък в албума - и то добре. Съвършена хармония между контрастиращите женски и мъжки вокали, надъхващи китарни рифове, яки барабани, интригуващи солови партии, грабваща мелодична линия и превъзходни хорове.

   За съжаление "Kings of Edom" не е развитие в правилната посока. Начало, което твърде много напомня за Deep Purple от времето на "Perfect Strangers", с нищо незапомнящи се хорове и китари, малко разгрявка за барабаниста след средата и вокалите на Marcus Jupither, направо да се чудиш защо. Трябва да се отбележи, че Snowy Shaw се справя превъзходно в целия албум и е истинско удоволствие за слуха - освен че няма проблеми с техническата част, той има характерен, богато оцветен глас, който успява да нюансира и да придава характер на изпълнението си.
   Като цяло албумът звучи хомогенно, но няма парче, което да изпъква и да грабва безусловно вниманието - това създава усещането, че песните си приличат. Все пак композиции като "Unguentum Sabbati" и "Din" (с глътка живителен блек!) са достатъчно приковаващи слуха, а "Land of Canaan" не може да бъде сбъркана със своите над 10 минути, в които има за всекиго по нещо.
   Албумът завършва с "Children of the Stone: After the Inquisition", където се разпява доста добър детски хор.

   Защо казах, че са нужни няколко прослушвания на албума, преди човек да може изобщо да си състави мнение за него? В 11-те парчета са наблъскани толкова много музикални идеи, хрумвания и находки, развити или не до там, добре или не до там, че прилича на лабиринт. В който от първия път не можеш да се ориентираш и се чувстваш изгубен. Постепенно се открояват отделни слоеве, изплуват острови - ако е лесно да различиш мотивите от "Echoes" на Pink Floyd (или от "Phantom of the Opera"?) в "Unguentum Sabbati", то не е ли много познат и един мотив в "Cú Chulainn", само че откъде ли... може би от предишното слушане? Изобщо "Sitra Ahra" е предизвикателство, което си заслужава да бъде изследвано. А най-интересното при него е, че изпъква много по-добре на фона на цялата тетралогия, слушан заедно с останалите - възприеман само по себе си, налага се да кажа, е просто един нелош не много метъл албум.