Various Artists - "AHK-toong BAY-bi Covered"

Доста необичайно заглавие за албум, нали? Всъщност, то означава "Achtung Baby", но написано по някакъв си шантав начин. А "Achtung Baby" на U2 е един от онези албуми, за които без притеснение можем да кажем, че промениха съвременната музика. И то не само в чисто техническите й аспекти, но и в начина, по който тя се поднася на слушателите. И най-вече що се отнася до визуалните послания. "Achtung Baby" е един от най-важните албуми за последните поне две десетилетия и това е признато от всеки уважаващ себе си музикален критик навсякъде по света. А и от голяма част от феновете на рок музиката. Защо споменаваме всички тези неща? Причината е ясна - през следващия месец се навършват 20 години от издаването на албума, а това бе достатъчно важен повод за едно от най-реномираните музикални списания във Великобритания - "Q Magazine", да поднесе един подарък на своите читатели. Закупилите декемврийския брой на списанието (който излезе на пазара на 25-и октомври) получават безплатно и диск с кавър версии на всяка една от песните в "Achtung Baby", записани от различни групи. Или с други думи - "AHK-toong BAY-bi Covered".

   И така... Настаняваме се удобно, пускаме албума и си представяме как ей сега ще започне онзи изключителен концерт на ирландците от 1993-а в Сидни, с големите екрани, висящите трабантчета и червения надпис "ZOO TV". Да, това е "Zoo Station", но нещо не е същото. Ясно е, че групата не е U2, а Nine Inch Nails, но проблемът е някъде другаде... Бавно, протяжно, еднообразно - песента звучи, а ние все повече се унасяме. Чуваме и дразнещите барабани, изсвирени от някаква машина. Вече почти сме заспали, когато изведнъж се озоваваме насред дансинга в препълнена дискотека (U2 имаха и такъв период). Над главата ни е лъскавата диско топка, а от колоните вече звучи "Even Better Than The Real Thing". Тук гласът си е на Bono, а песента е ремиксирана от Jacques Lu Cont (псевдоним на британския музикант Stuart Price, известен главно със своите ремикси). Получило се е типично дискотечно парче, без особени стойности. Един от онези хитове, на които хората кършат снага в дискотеките по време на летния сезон. И може би то наистина щеше да стане хит, ако "Even Better Than The Real Thing" вече нямаше направени множество ремикси, голямата част от които са именно в дискотечни варианти.

   Ирландският певец и композитор Damien Rice е човекът, който се е осмелил да запише своя версия на шедьовъра "One". Нещо, което не посмяха да направят дори Depeche Mode (самият Martin Gore коментира, че подобно действие от тяхна страна би било светотатство). Трябва обаче да признаем, че без да се напъва и без да се старае да прави чудеса от храброст, Damien е записал една чудесна акустична версия на песента и заслужава поздравления за собствената си трактовка (която не се различава кой знае колко от оригинала) на вероятно най-известната композиция на U2. Веднага след нея прозвучава и един от бисерите на този кавър-албум. Едва ли е необходимо да казваме коя е Patti Smith - името говори само за себе си. Американската изпълнителка е направила великолепна версия на "Until The End Of The World", променяйки изцяло нейния аранжимент и звучене. Песента е превърната в акустична балада, като мелодията е изпълнена само от пиано, контрабас и класическа китара. Гласът на Patti придава на парчето изключително приятно усещане, носейки слушателя плавно по течението, за да стигне неусетно до "Who's Gonna Ride Your Wild Horses" изпълнена от Garbage. Тази версия е интересна най-малкото заради постоянно сменящото се темпо в нея и вероятно щеше да се превърне в едно от силните попадения на албума, ако не бяха две неща: пъшкането на Shirley Manson в средата на парчето, навяващо асоциации с края на някоя сцена в порно филм и претупаният финал. Това все пак е една от най-прекрасните любовни композиции на U2 и текстове като "Who's gonna taste your salt water kisses?" не бива да се пеят така, сякаш казваме "Чао, ще се видим друг път."

   Стигаме и до най-важния момент в "AHK-toong BAY-bi Covered". "So Cruel" е изпълнена от не кого да е, а от самите Depeche Mode. "Чакайте малко... Depeche Mode правят кавър на U2??? Това не е ли излишно и унизително (за да не използваме по-тежки думи)?" Така вероятно са разсъждавали голяма част от онези почитатели на Depeche Mode, които наричаме "фанатизирани фенове" (всяка група има такива), когато са разбрали за намеренията на своите любимци. И са сгрешили. Всъщност, къде точно е проблемът с този кавър? И има ли изобщо проблем? Защо винаги трябва да се правят сравнения между тези две изключителни групи? Защо винаги трябва да има съревнования за това кой е по-по-най? Съвсем естествено е, че музикантите от Depeche Mode не разсъждават по този начин и ни поднасят един професионално направен кавър, който за жалост е почти изцяло електронен (без гласа на David Gahan, разбира се). Може би, ако китарата на Martin Gore бе изнесена на преден план и припяваше с меланхоличната си бленда през цялото време, а не само във втория куплет, интерпретацията щеше да бъде още по-сполучлива, но в крайна сметка никой не бива да се меси в работата на светило като Gore. И макар композицията да е направена в добрите традиции на Depeche Mode, немалка част от почитателите им са недоволни от резултата. Какво ли точно са очаквали? Може би любимците им да изпълнят "So Cruel" по-добре от U2? А дали ако U2 направят кавър на "In Your Room", той ще е по-добър от оригинала? Или май започнахме да си говорим за невъзможни неща... Разбира се, Martin Gore и David Gahan не са се подвели по някакви измислени сравнения и съревнования, а са направили точно това, което е трябвало да направят.

   Еднообразен и леко скучноват е варианта на "The Fly", записан от ирландския певец, композитор и художник Gavin Friday. Все пак във втората част на песента се усеща някакво съживяване, но като цяло композицията не е от запомнящите се в албума. Следва кавър на един от най-големите хитове на U2 - "Mysterious Ways". Тук главни герои са симпатичните ирландци от Snow Patrol, които са известни на широката публика с това, че подгряваха доста от концертите на U2 по време на последното им турне. Но какво точно са направили те с тази иначе чудесна песен? Тя е създадена за да носи позитивно настроение на слушателите и да ги накара да се усмихнат. А не, незнайно защо, да плачат. В желанието си да преобразят парчето изцяло, Snow Patrol са направили от една изключително жизнерадостна композиция, депресивна и на моменти дразнеща песен. А точно "Mysterious Ways" не заслужава подобно нещо.

   Сравнително успешният вариант на "Tryin' to Throw Your Arms Around the World" е записан от американците The Fray. Групата не е поела излишни рискове и се е придържала плътно към оригинала на песента, поукрасявайки го леко в инструменталната му част. Чудесно е и включването на The Killers, които изпълняват една от емблематичните песни в този албум - "Ultra Violet (Light My Way)". Парчето е добре балансирано, съпроводено е от началото до края с приятна бас линия, вокалите си тежат на мястото и не дразнят, а включването на соло китарата е доста сполучливо. Не така стоят нещата при "Acrobat". Чисто инструментално шотландците от Glasvegas са се справили повече от прилично (особено що се отнася до китарните партии), но дрезгавите вокали (умишлено търсен ефект) развалят песента. И все пак трябва да признаем, че във втората си част тя звучи доста по-добре. Така стигаме и до черешката на тортата - "Love Is Blindness" и прекрасното изпълнение от страна на Jack White. Личи си, че бившият вокалист и китарист на The White Stripes, освен че е бил напълно наясно с това, какво точно се очаква от него, е вложил и солидна доза чувство при записите на финалния щрих в албума. Достоен завършек на един проект, който не се реализира всеки ден.

   Дали издаването на "AHK-toong BAY-bi Covered" от страна на "Q Magazine" си е струвало? На този въпрос не може да се отговори еднозначно. А и времето ще даде най-точния отговор. По-важното в случая е, че благодарение на албума се случиха две неща: отбеляза се по достоен начин 20-годишнината на изключителния "Achtung Baby", а изпълнителите взели участие в записите на песните ясно показаха, че U2 не са чак толкова лесна за кавъриране група, както изглежда на пръв поглед.