Various Artists - "Maiden Heaven - A Tribute to Iron Maiden"

Новият трибют на Iron Maiden се появи в средата на европейската им обиколка към юлския брой на списание "Kerrang!", а по презумпция кавър-албумите (особено тези, правени от много групи) спадат към категорията "ни риба, ни рак". Кое да оценяваш по-напред: творческия подход към парчетата или опитите за перфектното им изсвирване? Специално в настоящия случай, подложена на "реновация" е една от бандите, към чието творчество са посягали всевъзможни субекти в параметъра квартални групета - всепризнати световни величия и всички го правят с променлив успех. Затова ми беше много по-интересно да чуя различното виждане на съответната формация върху подбрания материал - в крайна сметка оригиналите ги знам наизуст. А като се замислиш - и прекалено разчупеният прочит не е добро решение. Който е слушал "The Piano Tribute to Iron Maiden", ще ме разбере.
   Звукът при всички, включили се в албума, е доста по-масивен, съвременен, а сред тях се открояват имена като Metallica, Machine Head, Dream Theater, Avenged Sevenfold, Trivium, … има дори малка географска екзотика в лицето на исландците Sign. На тях се дължи и едно от най-интересните решения в диска, свързано с "Run to the Hills" - култовият начален риф и мелодия са пречупени в баладично въведение и по-късно (в куплетите) в един риф с твърде малко допирни точки спрямо парчето от 1982 г. Единственото, което е запазено приблизително сходно, е припевът, но преходът към него не е достатъчно изчистен. Във всеки случай си заслужава да нададете ухо.
   Когато говорим за кавъри по Maiden, най-сложното нещо, разбира се, са вокалите - изпълненията на Paul Di'Anno са по-податливи на модификации, докато с тези на Сирената трябва да се внимава. Примерите за първото са няколко: "Prowler" (много стегнато и премерено изпълнение на Black Tide), "Remember Tomorrow" (Hetfield я изпява така, че и от сън да ме бутнат, пак ще го позная), "Iron Maiden" (забита с много свежест от Trivium), "Running Free" (Year Long Disaster - скучновато) и "Wrathchild" вместена от британците Gallows в хардкор-пънк стилистика. Виж когато се говори за вокалите на Bruce...
   Клавирно-китарният подход на Madina Lake прехвърля "Caught Somewhere In Time" в по-различна плоскост, а Avenged Sevenfold успяват да минат по тъч-линията с "Flash of the Blade". Дотук добре, обаче Glamour of the Kill (изпълняващи "Two Minutes to Midnight") и особено Coheed And Cambria се сгромолясват доста шумно. Последните изпраскват чуден инструментал за "The Trooper", на чийто фон гласчето на Claudio Sanchez ми причиняваше почти физическа болка - просто нямаш право да изпееш такъв химн по този начин (не че тембъра му позволява друг, но все пак). Ако хоровото "о-о-о-о" беше заменено от "ла-ла-ла-ла", това щеше да мине за детска песничка.
   Към графата "кавъри, предизвикващи прозявка" отнасям и "To Tame a Land" (трудно ми понтира предвидимата перфектност на Dream Theater) и "Fear of the Dark" (преразгледана от Fightstar). Споменаване заслужават още DevilDriver, с които Dez Fafara изревава "Wasted Years", и Machine Head, от които аз лично очаквах по-творчески трактовка на "Hallowed Be Thy Name", но и в този й вид Robb Flynn и компания са достатъчно разпознаваеми. Относително рядко се случва банда да посяга към най-новата история на "девиците", но тук си имаме такъв случай, оставен ни за десерт. Това е едноименната песен от албума на reunion-a "Brave New World", изпълнена като алтернативна балада с пиано и акустични китари от уелсците Ghostlines. Звучи много интересно и, най-важното, качествено.
   И все пак с оглед на миналите опити за създаване на албум, с който да се отдаде почит към британските класици, това CD май се явява най-адекватното, а пък сравнено с "The Piano Tribute to Iron Maiden" - хм, та то си е направо шедьовър.